Джеймс Хърбърт - Луната

Той въздъхна, оглеждайки се наоколо.

— Трудно е да се каже. В крайна сметка какво ни остава? Думата върху компютрите? Не ни казва много, нали? Но ако То е тук, ще знае къде живее Чайлдс. Всичко, което трябва да направи, е да провери, че в телефонния указател има само един номер с името на Чайлдс.

— Поне наблюдавате ли жилището? — попита Ейми обезпокоена.

— Нямам думата тук, госпожице Себая.

— Инспектор Робилиард…

— Какво може да направи той? Достатъчно работа свърших, за да склоня хората си да ми повярват. А какво може инспектор Робилиард, който мисли, че съм мръднал и го е казал на шефовете си!

— Но това прави Джон толкова уязвим!

— Може да открием нещо днес. Чайлдс се страхува за сигурността на момичетата, ето защо съм тук. Убедих и Джеф Робилиард да ми се притече на помощ. Нямам никаква определена задача, но според обстоятелствата може да разберете всичко. Мислехме да разкрием тайната си на директорката, но каква нормална причина можехме да изтъкнем за нашето присъствие? Знаете, че не съм самоуверен, но бих съжалявал, ако се случи нещо тук, без да вземем предварителни предпазни мерки.

Ейми мълчаливо оценяваше Оуврой, докато той приказваше.

— Мисля, че Джон е бил късметлия в приятелството си с вас — каза тя. — Трудно е да си представиш, че друг полицай би го приел насериозно.

— Дължа му го — каза Оуврой смутено. — Освен това той е определена връзка, иначе защо този „лунатик“ ще му изпраща лунен камък? Откровено казано, госпожице Себая, Джонатан Чайлдс е всичко, което трябва да наблюдаваме.

Той продължаваше да се оглежда между пешеходците, търсейки нещо неопределено — следящи очи, странни движения, които да издадат необикновеното му самосъзнание. Малък нюанс, който би направил индивида подозрителен за тренираното око. Дотук всичко изглеждаше нормално, но денят все още бе в началото.

Ейми вече си тръгваше, когато Оуврой я попита:

— Той каза ли ви за съня на дъщеря си?

— Че Габи е видяла Анабел, след като е била отвлечена?

Той кимна.

— Да, каза ми.

— Не е било просто сън, нали?

— Джон вече ви е обяснил.

— Беше разсеян. Каза, че той и госпожа Чайлдс са чули как Габи вика посред нощ от другата стая и когато са отишли при нея, тя е стояла изправена в леглото. Била много разтревожена и говорела, че сънувала Анабел. Това бяха думите му. Бих желал да разбера дали наистина тя е сънувала. Просто съм любопитен, госпожице Себая, дали Габи има същия дар като баща си.

Той не забеляза, че това, което бе казал, накара Ейми да потръпне.

— Джон не вярва, че е било сън — отговори нервно тя. — Може да ви го е разказал, за да я защити.

— От мен!

— Вие изпуснахте нещата миналия път. А той не би желал Габи да преживее същото, което стана с него. Изненадана съм, че дори ви е споменал за това.

— Той не ми го каза, а госпожа Чайлдс. По-късно той го обясни като кошмар.

— Вероятно не трябваше да ви го съобщавам.

Този път детективът усети, че първоначалното й благоразположение се изпари и погрешно си помисли, че тя съжалява за искреността си.

— Както ви казах, това не е важно, така че да оставим въпроса. Съжалявам, че Чайлдс все още не ми вярва. Неприятно ми е, че крие нещо от мен.

— Сигурна съм, че не е така, инспекторе. В момента е много изплашен.

— Ако трябва да бъда честен — не е единственият. Видях съдебните снимки и разбрах какво може да направи този маниак.

— Не мисля, че повторно искам да чуя това, което вече зная.

Ейми погледна към щанда за сладолед.

— Ще трябва да се върна и да помогна на момичетата, има много купувачи.

— Аз и инспектор Робилиард ще се разхождаме тук целия следобед, така че ако се появи нещо подозрително, известете ни. Не мисля, че ще се случи каквото и да е с всички тези хора наоколо, но знае ли човек… И, госпожице Себая — подвикна той след нея, — ако случайно ме срещнете отново, опитайте се да не ме наричате „инспекторе“.

Детективът се усмихна, но очевидно Ейми мислеше за друго, тъй като не му отговори учтиво.

— Ще запомня — бе всичко, което каза тя и след това се загуби сред събраните около щанда хора.

Чайлдс погледна часовника си, скоро щяха да започнат гимнастическите упражнения и танците.

Той наблюдаваше внимателно посетителите, персоналът започна да се придвижва към голямата поляна зад училището. Продължаваше да се чувства неспокоен, макар че не се беше появило нещо, което да го смути. Не бе попаднал на никой, който да го накара да изтръпне — реакция, която знаеше, че ще се получи при срещата със съществото, което търсеше. Можеше ли да сбърка? Дали идеята, че То бе на острова не беше заблуда? Той не мислеше така, тъй като чувството беше много силно.