Джеймс Хърбърт - Луната

— Мисля, че е по-добре да не стоите там с изучаващ поглед, господин Чайлдс. Вероятно имате да ми съобщите нещо нередно?

В очите й се четеше тайнствено безпокойство. Постепенно той започна да вижда училищната директорка в различна светлина. Все още връзката им не беше променена. Чудеше се дали тези свежи отблясъци в излъчването на жената не бяха благодарение на обърканото му състояние.

— Господин Чайлдс? — Тя очакваше отговор.

Изпита необуздано желание да й каже почти всичко, но как можеше да му повярва тя? Естел Пипрели беше умна, чувствителна директорка, енергична и амбициозна. Другото, което го озадачаваше в нея, бе какво е онова неуловимо нещо, което подвеждаше във вида й.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Господин Чайлдс?

— Съжалявам, бях се разсеял.

— Да, разбрах. Извинете ме, но изглеждахте зле. Имахте измъчен вид след краткотрайното ви отсъствие.

Времето, което бе прекарал на континента покрай изчезването на Анабел, той обясни с лятна простуда.

— Добре че срокът изтече и ще има много време, за да си почина — вдигна рамене Чайлдс.

— Не мислех, че програмата ви е толкова натоварена, господин Чайлдс.

— Вероятно не е.

— Но за какво мислите?

Той се поколеба, но не бе тук мястото, където можеше да бъде искрен с нея. Вероятно щеше да му предложи да поговорят, ако той пожелаеше.

— Не, аз… по-скоро наблюдавах родителите, опитвах се да бъда с тях в радостта им. Забелязали ли сте, че някои от момичетата много приличат на майките и бащите си, а други изобщо не? Невероятно наистина!

Тя не беше доволна, но бе твърде заета, за да се задълбочи в разговора.

— Не намирам, че това е невероятно. Сега ви предлагам да забравите играта си на наблюдение и да дойдете при гостите ни. — Госпожица Пипрели се обърна да тръгне, но внезапно се спря. — Вие знаете, господин Чайлдс, вратата ми е отворена за вас, ако има някакъв проблем.

Той отбегна погледа й, изпитвайки неудобство. В забележката й имаше нещо повече от случайна покана. Всъщност какво ли знаеше за него тя в действителност?

— Ще го имам предвид — отвърна той, след това я проследи, докато се отдалечаваше.

Ейми забеляза Оуврой, който се бе опитал да прилича на родител, но бе успял да се докара само като обикновен полицай на лов за джебчии. Преднамереният му поглед и неспокойната стойка го издаваха. Тя не успя да въздържи усмивката си. А може би й изглеждаше така само на нея, защото тя знаеше кой бе той и защо бе тук. Ейми се въздържа да помаха и да извика: „Инспекторе!“. Вместо това, каза на двете момичета, които бяха до щанда за ягодов крем:

— Поемете нещата за малко, но внимавайте. Слагайте само по четири ягоди в кофичка, иначе няма да стигнат и дори няма да има никаква печалба.

— Добре, госпожице Себая — отговориха в един глас те, доволни от това, че ще поемат отговорност.

Ейми излезе от щанда, като разменяше поздрави с всеки познат родител. Оуврой стоеше под едно дърво и пиеше вино от пластмасова чаша. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, носеше сакото си в ръка.

— Изглежда, че ви е горещо, инспекторе — каза Ейми, когато се приближи. Той се обърна към нея, изненадан за миг.

— Здравейте, госпожице Себая. Мислех, че сте заета на щанда.

— Ягодите и сладоледът са най-търсеното нещо в ден като този. Искате ли да ви донеса?

— Много мило, но не желая, благодаря ви.

— Ще помогне на „маскировката“ ви.

Той се усмихна:

— Прозрачен съм, нали?

— Вероятно само за мен.

Той кимна иронично.

— Да, знам. Съжалявам за това, но сега съм в извънработно време. Трудно е да убедя ръководителите, че за тази малка акция е необходим скрит отряд. За щастие инспектор Робилиард е мой стар приятел, така че съм тук за уикенда като негов гост.

— Мисля, че го видях да се разхожда някъде с жена си.

— Като мен и той е на неофициално дежурство.

— Търсите нашето чудовище?

— Да, но ни е малко трудно, щом не знаем как изглежда.

— „Чудовището“ имате предвид. Джон отказва да се отнасям към убиеца като към човек.

— Забелязал съм.

Притеснен, Оуврой пипна бузата си с пръст, оцветен от никотин, като внимаваше да не разлее виното.

— Господин Чайлдс е странен човек в някои отношения, госпожице Себая — каза той.

Ейми се усмихна сладко.

— Вие нямаше ли да бъдете такъв, ако преживявахте нещо подобно?

— Не, щях да съм по-лош, щях да съм полудял досега.

Усмивката й бе сменена с мимолетна гримаса.

— Не можете да бъдете сигурен, че той не е луд.