Джеймс Хърбърт - Луната

Жанет дръпна един стол зад Никол и Изабел и погледна през раменете им в екрана на монитора. Видя, че играят анаграмна игра.

Чайлдс се разхождаше от компютър на компютър и предлагаше на учениците си варианти, чрез които можеха да увеличат информацията в програмите си и да ги правят по-интересни. Той се задържа зад Кели и кимна със задоволство. Тя разделяше плавателното време на местното пристанище, като бе приела, че си има яхта там и че е посетила главното пристанище за подобна информация на движението и регулацията. Кели усети интереса му, извърна лице и му се усмихна.

„Както винаги — помисли той, — ти си просто една самодоволна сладурана, Кели, но не мога да отрека, че си ми най-умничка.“

— Това е добро упражнение, Кели. Ако е поглед към бъдещето, нали?

— Да, господин Чайлдс, близкото бъдеще. Но яхтата ми най-вероятно ще бъде на Бахамските острови.

Той сдържа усмивката си.

— Не се съмнявам.

Тя се обърна към машината и той погледна сръчните й пръсти, които натискаха решително копчетата. Единственото петно на ръката й бе от мастило и той си мислеше не за пръв път какво го бе накарало да види ръката й ужасно изгорена преди няколко седмици. Предчувствията не бяха част от необикновената сила, която притежаваше. Но още като момче не бе ли виждал себе си в бъдещето? Той бе объркан и уплашен, но не желаеше да бъде жертва на чудовището, което се бе подигравало с него чрез собствения му мозък. Накрая Чайлдс бе започнал да изучава себе си чрез тактика, която бе му предложил Оуврой. Той взе да изследва извратената психика на своя изнудвач. Все още не бе официално обявен заподозреният за пожара в психиатричната болница, но нито той, нито Оуврой се съмняваха, че това бе човекът, осакатявал и убивал и преди това. Мислеше си, че трябва да е благодарен за доверието на детектива и Оуврой със сигурност бе работил много, за да защити името на Чайлдс във връзка с изчезването на Анабел. Детективът компенсираше заради лошото отношение на обществеността към Чайлдс, който обаче все още не можеше напълно да му се довери.

Последният им разговор бе точно преди три дни, тогава Оуврой му бе казал, че е вече главен отговорен офицер за разследването на всичките четири престъпления. Връзката му с Чайлдс била главната причина за това. За нещастие все още нямаше сериозни следи. Имаше ли повече информация, която Чайлдс да му даде, за да не изглежда пълен профан в професията си? Нищо, бе отговорил Чайлдс, след това, почти извинявайки се, бе споменал любопитното видение на лунния камък, който се бе променил постепенно в луна. Какво, по дяволите, значеше това? Не, все още нямаше никакъв контакт с другия мозък. Всъщност, след като бе приел, че има необикновена способност, Чайлдс вече се чудеше дали силата не го е напуснала.

„Дали не е изчезнало това То? — умуваше той. — Дали създанието, както и детеубиецът преди това, вече не съществуват? Дали ужасните видения и кошмари не свършиха?“

— Господине, господине!

Гласът на Кели се удави в мислите му. Той погледна внезапно и видя, че тя се обръща към него, а на лицето й е изписан ужас.

— Какво е това, Кели? — попита той, изправяйки се от бюрото.

— Моят компютър се повреди! — Тя натисна копчетата.

— Не го изключвай — рече той. — Нека само да помислим логично.

Наведе се над нея и застина.

Думите му приседнаха в гърлото. Сграбчи облегалката на стола й, за да се овладее.

— Какво те накара да напишеш това, Кели? — насили се да попита спокойно той.

— Не го направих аз — отвърна тя възмутено. — Това се появи и всичко останало изчезна.

— Ти знаеш, че е невъзможно.

— Честно, господине, не съм направила нищо!

— Добре, изчисти екрана и стартирай отново.

Момичето натисна копчето за връщане. Нищо не се получи.

Тъй като Чайлдс не бе сигурен, че Кели не се шегуваше глупаво с него, сам натисна нетърпеливо същото копче. Нямаше ефект.

— Но, Кели, какво правиш?

— Нищо, господине! Няма начин, по който да накарам компютъра да направи това.

— Добре, нека седна на мястото ти.

Чайлдс приседна, като гледаше монитора разсеяно, сякаш не вярваше на очите си. Ръцете му трепереха нервно. Другите момичета в класната стая гледаха любопитно към тях.

— Ще опитаме да наберем отново — мърмореше Чайлдс, като се опитваше гласът му да бъде спокоен и да не дава израз на паниката, която се надигаше у него. Но не можа да скрие капчиците пот, избили бързо по челото му.

Чайлдс докосна копчето. Екранът се изчисти и той въздъхна облекчено.