Джеймс Хърбърт - Луната

Но единствената дума се появи отново.

— Не разбирам… — простена той. — Не може да бъде, не е възможно! Може би някой отвън се е включил в твоята верига.

Спомни си за аналогията за компютрите и мозъка, която бе направила Фран. Глупости, това нямаше нищо общо със случая! Натисна копчето за набиране отначало още веднъж.

Думата изчезна. След това пак се появи.

— Не искам да губя програмата ти — каза Чайлдс с глас, който бе твърде спокоен в сравнение с бъркотията в главата му, — но се страхувам, че ще се наложи.

Този път той натисна копчето за изключване. Екранът избледня и стана черен. Чайлдс се отпусна в стола.

Но думата проблесна от черното още веднъж.

Той се втренчи в екрана, но очите му се разшириха. Зелената светеща дума се отрази в контактните му лещи.

На компютъра бе изписано: „Луна“.

Някои от момичетата се бяха събрали наоколо. Тези, които бяха останали по местата си, изведнъж изпищяха. Чайлдс скочи от стола си и се огледа. Същата дума бе изписана върху всеки монитор.

С нервни жестове, които обезпокоиха момичетата, той се наведе под плотовете и изключи щепселите. Компютрите премигнаха и изгаснаха. Той изчака в средата на класната стая, дишайки шумно, а момичетата започнаха да се скупчват на едно място, сякаш учителят им беше полудял.

Чайлдс се приближи внимателно до компютъра на Кели. Коленичи и отново включи щепсела в контакта. Екранът светна, но думата, която го бе изплашила толкова много, вече липсваше.

Той намери Ейми в края на часа, след като едва бе успял да запази самообладание пред ученичките си през останалата част от урока. Обясни им, че това, което се бе появило, е било в резултат на особена повреда или влияние на друг компютър. Разяснението едва ли бе задоволително, но изглежда, че момичетата го бяха приели.

Чайлдс отведе Ейми от училище, беше благодарен, че урокът бе преди обедната почивка. Той не спря, докато не откриха самотно място на върха на скалите.

Чайлдс изключи двигателя на автомобила си и погледна към морето. След известно време, когато дишането му се успокои, се обърна към Ейми:

— То е тук, мила. То е тук, на острова.

Денят беше чудесен. Само няколко малки облачета се придържаха към небето като залепени памучни къдели. Изглеждаха прикрепени към яркосинята граница в далечината. Бледа ниска мъгла се простираше над морето и другите острови едва се виждаха в далечината.

Наниз от малки моторни лодки оставяше къси бели следи, докато яхтите, напразно се надяваха на най-слаб вятър. Близо до брега се движеха сърфисти, пищните им платна се отразяваха във водата. Пясъчните брегове бяха пълни с летовници. Само малко достъпните заливчета бяха тихи и ненаселени — убежище за тези, които ценяха спокойствието.

На върха на скалата, с изглед към един такъв безлюден залив, беше девическият колеж „Ла Роше“. Главната му сграда блестеше ослепително на слънцето.

Бе важен ден за училището: награждаване, отличия, дипломи за успех през годината, речи от директорката госпожица Естел Пипрели, също от члена на ръководството — консула Виктор Плато, изказване на отличилото се момиче, което по традиция е свързано в рими, проверка на нервите на събраните гости. Бе разнообразен ден за училището: различни лотарийни игри, разпродажба на униформи за втора употреба, щанд за ягодов крем, конфитюр, бонбони и кейкове, щанд за хотдог и барбекю, щанд за вино и портокалов сок, гимнастически упражнения и народни танци — цялото това увеселение беше на поляните пред колежа.

Ден, в който нещата трябваше да вървят добре.

Наоколо се трупаха родители, пристигаха автомобили, които търсеха място на пренаселения паркинг, момичетата се смееха и се преструваха на сериозни, каквито трябваше да бъдат според нарежданията. Чайлдс бе напуснал кабинета по компютри, когато срещата между учители и родители бе свършила. Сега той наблюдаваше игрите. Опитваше се да не дава израз колко внимателно оглежда всяко преминаващо лице, но повечето родители почувстваха това.

Не след дълго той също имаше усещането, че е наблюдаван. Озърна се бързо и установи, че госпожица Пипрели бе само на няколко крачки от него. Разговаряше с група родители, но в същото време го гледаше внимателно. Очите им се срещнаха и между тях премина странният ток на разпознаването, „разпознаване“, което не бе се случвало досега. Тревога се четеше по лицето й. Тя каза нещо на околните и се отправи със скованата си походка към Чайлдс. Приемаше поздрави от други посетители, покрай които минаваше, и им се усмихваше учтиво. Застана пред Чайлдс и го погледна в лицето. Той неволно премигна, като забеляза енергията, която излъчваше. Явлението бе необикновено — нещо, което забелязваше не за първи път напоследък. Излъчването беше като лек многоцветен пламък, който гореше леко и угасваше при погледа му. Това го объркваше и малко го сковаваше. Необикновеният ефект се изпари, когато госпожица Пипрели заговори и вниманието му бе погълнато от думите й.