Джеймс Хърбърт - Луната

Чайлдс спря, за да си поеме дъх, тъй като думите му се лееха като порой.

— Не мисля, че някога ще узная тайната, Ейми, само мога да ти кажа какво усетих. Следователно се заех да направя нещо със свръхсилата, която, въпреки всичко, е останала заключена дълбоко в мен. Можеш ли да си представиш конфликта, който се е вихрил в младия ми мозък? Обичах майка си и тя ми липсваше, търсех спокойствието й, а в същото време баща ми ме принуждаваше да я отрека, а с нея — и възприятията си. Предполагам, че разумната страна от съзнанието ми накрая победи, но това не бе победа, валидна завинаги.

Ейми докосна лицето му.

— Това обяснява толкова много за теб — каза тя и се усмихна. — Вероятно и затуй си избрал такава професия. Чудно е само, че не си много нервен, Джон.

— Кой казва, че не съм?

Той се премести в леглото, като усещаше вътрешното си напрежение.

— Но защо сега, Ейми? Защо всичко това излезе на повърхността точно сега?

— Не се е случило сега, не разбираш ли? Процесът е започнал преди три години.

— Убийствата на тези деца?

— Тогава чувството е изплувало отново. Но кой знае какво друго си усетил по този неестествен начин, който отдаваш само на интуицията си.

Той се замисли, след това бавно продължи:

— Може би То е изплувало от друг мозък, затова. — И добави по-тихо: — Някой може да е открил кода ми.

— Какво?

— Нещо, което ми каза Фран, като сравни умовете с компютрите и допълнителните кодове. Сравнението не е важно, а принципът.

Той внезапно се наведе напред.

— Друг момент, който си спомням от съня тази нощ, ако това може да се нарече така. Момчето ме видя, Ейми. То ме усещаше.

— Не разбирам…

— То ме гледаше от леглото си. Аз гледах към „себе си“, Ейми! Не, не съм сънувал тази вечер, било е спомен, връщане назад. Помня идването на майчиния дух, който ми говореше за любовта й и за това, че смъртта не била крайна. Помня и различни очи, които ме гледаха. Кълна ти се, че помня тази нощ от момчешка гледна точка и тези очи са били на някой, който се е тревожил, като майка ми, някой, който е мислил за мен. Ейми, сега разбираш ли? Имах възможността да видя бъдещия си образ! Дали не съм луд, Ейми, или това е истината за То? Тази вечер имах възможност и да се върна в миналото, да видя себе си там!

Той потрепери и тя се притисна в него.

— Усещането ми е силно — каза той. — Господи, чувствам силата в себе си толкова добре…

Светлината беше пред него, проблясваше мъгляво, той все още знаеше, че образът е в главата му, не там — в стаята. В началото — малък, постепенно ставаше по-голям, започна да се заобля и да приема форма.

Лунен камък.

Продължаваше да нараства, да променя формата и оцветяването си. Това вече не бе лунен камък. Пукнатини и кратери нацепиха повърхността му. Планински вериги засенчиха белотата му. Той видя самата луна. И заедно с образа се появи ужасното, пронизително предчувствие.

Жанет тичаше през поляната към научния отдел, като се молеше никой от персонала да не забележи, че гази тревата. Тя мина покрай статуята на училищния основател. Тъмната й коса бе пусната и бухнала, стискаше под мишница учебниците си за следващия урок. За щастие часът беше по компютри и господин Чайлдс рядко се ядосваше на закъсненията им.

Тя се успокои, когато бе вече извън поляната — на паркинга за коли на посетители. Претичвайки по каменните стълби, Жанет се втурна през стъклената врата до кабинета, който се намираше на първия етаж заедно с научната лаборатория. Без да иска, разпръсна учебниците си и трябваше да се върне, за да ги събере.

Спря пред кабинета по компютри, за да се постегне. Пое си дълбоко дъх, разреса бързо косите си с пръсти и влезе.

— Здравей, Жанет! — Чайлдс я поздрави, леко намръщен. — Малко закъсня.

— Знам, господине, съжалявам — каза тя, все още задъхана, макар че опитваше да се успокои. — Оставих програмата си в спалнята тази сутрин и не успях да я взема между часовете.

— Добре — каза Чайлдс. — Сега ще трябва да работиш с Никол и Изабел. Ти ще седнеш пред екрана, след като свършат. Надявам се, че си работила и ще излезе добра програма.

— Проверка на правописа ли, господине?

Някой се изсмя.

— Добре, малко е простичко, Жанет, но ще стане — каза Чайлдс, след което направи пояснение за целия клас. — Всеки трябва да намери свой начин за работа с компютрите, няма правила, с които да започнете. Необходимо е време, за да усетите чистата логика, но схванете ли я, ще можете да напредвате бързо.