Джеймс Хърбърт - Луната

Чайлдс и Фран нахлуха в стаята на дъщеря си. Габи седеше права в леглото, втренчена в ъгъла до вратата. Слабата светлина на нощната лампа оформяше дълбоки сенки под очите й.

Габи не погледна към тях, когато изтичаха към леглото й, а продължаваше да се взира в тъмния ъгъл. Навярно там виждаше нещо, което бе невидимо за майка й и баща й.

Когато Фран я прегърна силно, тя премигна, сякаш се отърсваше от сън. Чайлдс гледаше потресен. В един миг Габи се дръпна от майка си, порови около нощното си шкафче, намери очилата си и бързо си ги сложи. Взря се още веднъж в сенчестия ъгъл.

— Къде е тя? — просълзена попита Габи.

— Коя, скъпа, коя? — Фран я притискаше към себе си.

— Пак ли е изчезнала, мамо? Тя изглеждаше толкова тъжна.

Чайлдс почувства, че челото и дланите му лепнат от студена пот.

— Кажи ми, Габриел — молеше се майка й, — кажи ми кого видя!

— Анабел ме докосна и беше толкова студена, мамо, толкова ледена и тъжна.

Дълбоко у Чайлдс се завърна отдавна забравен спомен.

Пратката пристигна с първата поща в понеделник сутринта и беше адресирана до Джонатан Чайлдс. Името му и адресът на бившата му съпруга бяха написани с малки, чисти главни букви. Кафявият плик бе със стандартен размер. Вътре имаше малка картонена кутийка, в която бяха опаковани шест предмета: пет малки детски пръсти с палеца.

И един гладък бял лунен камък.

Животът продължаваше, както преди.

Чайлдс се върна на острова след два дни, през които полицията го бе подложила на изтощителни разпити. Бившата му жена и дъщеря му бяха изпратени при майката на Фран, която живееше в тихо село недалеч от Лондон. Той не замина с тях.

Въпреки че Чайлдс не можеше да помогне повече на разследването, той подозираше, че само инспектор Оуврой е дал гаранция, за да му позволят да замине. Нито пощенската марка, нито прилежно изписаният адрес върху страховития плик даваха някакъв полезен ключ на следствието. Нямаше никакви следи от слюнка върху плика, тъй като беше самозалепващ се, нито ясни отпечатъци от пръсти можеха да бъдат различени върху хартията или кутията вътре. В медиите не се споменаваше за полускъпоценния камък, намерен между осакатените човешки пръсти — плагиатските престъпления никога не бяха предпочитани от полицията.

Чайлдс се възползва от тяхната дискретност и успя да напусне континента. Психическият му контакт с убиеца бе останал в пълна тайна. Резултатите на патолога гласяха, че пръстите са били отсечени от мъртво тяло. В това имаше милост.

Чайлдс не получаваше никакви видения през следващите няколко седмици.

В съня си той виждаше тъмнокосото момче и знаеше, че всъщност това бе самият той.

Чайлдс се изправи в тясното легло, чаршафите бяха увити около него и той беше млад, много млад. Повтаряше едно и също като безсмислена литургия:

— … Ти… не може… да бъде…

Фигурата на жена стоеше на края на леглото. Приличаше на статуя от слонова кост. Бе неподвижна в лунната светлина и гледаше като него — сънуващия. Страшна мъка се излъчваше от нея и тъй като спящият наблюдател знаеше, че момчето бе той като по-малък, бе наясно, че това е неговата майка. Но тя беше мъртва.

— … Той… казва… ти не можеш… да бъдеш… — мърмореше момчето и мъката между майка и син ставаше все по-голяма.

Тогава синът забеляза наблюдателя, изплашените му очи гледаха нагоре, в най-тъмния ъгъл на стаята. Той наблюдаваше себе си.

Но моментът премина, тъй като от коридора се чуха тежки тромави стъпки. По същия начин изчезна образът на майка му. Мрачната сянка на мъжа се поклащаше на вратата и Чайлдс — наблюдателят — бе проникнат от разрушителния гняв, който се отделяше от баща му на заплашителни вълни.

Чайлдс се сви, както и по-младият му двойник — момчето, когато пияният мъж се наклони напред с вдигнати юмруци.

— Казах ти! — изкрещя бащата. — Няма повече! Няма повече…

Момчето пищеше изпод завивките, докато понасяше ударите.

Чайлдс се опита да извика, да предупреди баща си да остави детето. Да му обясни, че той не е издържал да гледа духа на майка си, защото тя се е върнала, да го убеди, че любовта й към него не е изчезнала, че тя ще го обича винаги и той ще разбере това чрез особената си способност да вижда… Но баща му, обладан от гняв, не чуваше. Той бе казал на сина си, че не вярва в задгробния живот, според него мъртвият никога не се връщал, за да измъчва. Майка му умряла злобна и била заслужила продължителните страдания, защото господ ги е отредил за хората с разрушени от омраза сърца. Бащата го бе предупредил, че тя не може да се изправи и да заговори отново за любов, щом е била изпълнена с отвратителна омраза към собствения си съпруг, че няма такива неща като духове и призраци, защото дори църквата ги отрича.