Джеймс Хърбърт - Луната

Тя се намръщи недоверчиво и щеше да каже още нещо, когато чуха звънеца.

— Това ще е Оуврой — каза Чайлдс, облекчен. — Ще му отворя.

Изражението на детектива беше мрачно.

— Преживяват го лошо — каза той.

— А вие какво очаквахте? — изкрещя Фран и изненада с острия си тон двамата мъже.

— Съжалявам, бях доста банален — извини се Оуврой.

Той кимна, когато Чайлдс му показа бутилката с уиски.

— Мога ли да ви задам същия въпрос, който зададох на родителите на Анабел, госпожо Чайлдс? Все още сте Чайлдс, нали?

— Чайлдс звучи по-добре от моминското ми име, така че никога не съм се притеснявала. По-добре е и за Габриел. Що се отнася до първия ви въпрос, задаван ми е вече няколко пъти днес от ваши колеги и отговорът е един и същ: Не съм забелязала никой, който може да бъде заподозрян в отвличане през изминалата седмица, а дори и през последните месеци. Сега нека аз да ви задам един въпрос.

Оуврой взе чашата с уиски от Чайлдс и очите им за миг се срещнаха.

— Седнете, инспекторе, изглежда, че не ви е удобно да стоите прав.

Фран посегна за джина и забеляза, че все още ръката й трепери. Ново подозрение се загнезди в съзнанието й. Чайлдс се приближи и седна до нея.

— Интересно ми е защо Джонатан веднага ви се е обадил след едно от поредните си видения, а вие тутакси го вземате от летището и го довеждате тук. Имам предвид точно вие, когато не сте се виждали близо три години?

— От колегите само аз съм запознат с неговите необикновени способности, госпожо Чайлдс.

— Да, знам, че вярвате в това, но чак да зарежете всичко, за да го видите? Чудя се дори дали днес сте дежурен. Събота е все пак.

Този път отговори Чайлдс:

— Между другото аз се обадих на инспектор Оуврой вкъщи.

— А, ти си имал и домашния му телефон?

— Не мислехме да крием нищо от теб, Фран. Просто сметнахме, че ти ще бъдеш достатъчно разтревожена от изчезването на Анабел и трябваше да те уверим, че не е необходимо да се притесняваш повече.

Нов страх се появи в очите й. Фран надигна с две ръце джина до устните си, отпи и бавно спусна чашата, за да я задържи в дланта си. Гласът й бе несигурен, когато каза:

— Мисля, че е време да ми разкриете всичко.

Беше късно вечерта.

Чайлдс и бившата му съпруга седяха сами на кухненската маса, пред останките от набързо сготвената храна. Габи отдавна беше заспала и в къщата цареше тишина.

— Трябва да видя как е Мелани.

Фран прехапа устната си — лош навик, за който Чайлдс я упрекваше през цялото време на съвместния им живот.

— Доста след девет е, Фран, не трябва да я безпокоиш сега. Освен това лекарят й може да й е дал сънотворни и тя да е заспала.

— Но какво ще й кажа, при положение че знам какво си ми говорил? — отчаяно въздъхна Фран. — Наистина ли си толкова сигурен?

Той знаеше на какво разчита тя.

— Бих искал да имам някакви съмнения.

— Не, ти никога не си грешил за… за такива неща. — Тъга прозираше в думите й. — Но в този случай има нещо различно, нали? Не е като през миналите години.

Той отпи от изстиналото кафе.

— Нямам отговор. По някакъв начин това чудовище ме познава, прониква в мозъка ми. Как и защо — е загадка.

— Вероятно случайно е попаднал на твоя „код“?

Чайлдс се обърна към нея изненадано:

— Сигурна ли си? Аз не съм…

Фран избута чинията си и се облакъти върху масата.

— Погледни нещата по този начин, използвай твоите любими компютри като аналогия. Когато искаш да се добереш до друга система, ти се нуждаеш от специален код, само така можеш да влезеш в нея, нали? След като веднъж имаш този код, вече можеш да влезеш в паметта на другата машина. Всъщност получава се диалог между два компютъра… Така може би този мозък има достъп до твоя код случайно или по друг начин. А може и подсъзнателно да имаш информацията му.

— Не съм знаел, че се интересуваш от такива неща.

— По принцип не се интересувам, но това, което ми се случи миналия път, ме заинтригува. Направих малко проучвания. Доста неща все още не ми са ясни, но поне опознах различните теории върху психичните явления. Повечето изглеждат ужасяващи, въпреки че имат определена логика. Само съм учудена, че ти никога не си задълбочавал проучванията върху себе си.

— Исках да забравя всичко, което се случи. — Чайлдс стана раздразнителен.

Тя се усмихна студено:

— Помня, че дори не си харесвал историите с призраци. Винаги съм отдавала това на увлечението ти по компютрите, в техническия ти мозък няма място за подобна романтика. Каква ирония: някой като теб в подобна ситуация!