Джеймс Хърбърт - Луната

— Фран… — едва изрече той, сълзите му го заслепяваха.

— Приятелката на Габи — Анабел… Няма я, Джон! Тръгнали да играят с Габи, но тя не се върна. Полицията е у Мелани и Франк сега. Мелани е почти полудяла. Никой не е виждал Анабел, откак е излязла, сякаш се е изпарила. Габи е разстроена и постоянно плаче. Джонатан, чуваш ли ме?…

Единствено подкрепата на Ейми спаси Чайлдс да не се строполи на пода.

Ейми закара Чайлдс до летището, като хвърляше често погледи към безизразното му лице. Той нищо не отрони по време на цялото пътуване. Облекчението от оцеляването на Габи бе примесено с тъга за изчезналата й приятелка. Той добре познаваше Анабел. То бе допуснало грешка, Чайлдс бе сигурен в това! Неговата дъщеря трябваше да е жертвата. То трябваше вече да е разбрало грешката си.

Ейми паркира колата, докато Чайлдс провери полетите. Тя го последва в барчето на чакалнята, където престояха, без да си кажат дума, докато полетът му бе обявен. Ейми отиде с него до изходната врата, беше го прегърнала през кръста, а той нея — през раменете, сякаш търсеше опората й.

Ейми го целуна нежно и го задържа за няколко секунди, преди да тръгне.

— Позвъни ми, ако имаш възможност, Джон — умолително рече тя.

Той кимна мрачно. И бързо тръгна, загубвайки се между другите пътници за Гетуик.

Като излезе от летището, Ейми седя в колата си, докато се увери, че самолетът се издига в ясното небе.

Тя плачеше.

Чайлдс позвъни на вратата и веднага видя, че нещо се размърда зад рамката на тънкото стъкло, Фран мигновено се появи, а върху лицето й бе изписана смесица от радост и мъка.

— Джонатан — каза тя, устремявайки се напред, сякаш понечи да го прегърне, но се поколеба, като видя фигурата зад него.

— Здравей, Фран — каза Чайлдс, полуобърнат към придружителя си. — Вероятно помниш детектив Оуврой.

Притеснение, последвано от враждебност, премина по лицето й.

— Да, как мога да забравя?

Тя проучваше изпитателно с очи бившия си съпруг.

— Ще ти обясня всичко вътре — каза Чайлдс.

Тя се отстрани, за да им направи път да влязат и Оуврой я поздрави, докато минаваше край нея.

— Да влезем във всекидневната — каза Фран, но в същия миг подът над тях изскърца под стъпките на детето.

— Татко, татко! — долетя развълнуваният глас на Габи, след това тя изтрополи по стълбите, прескочи последните стъпала и се хвърли в протегнатите ръце на Чайлдс. Тя го прегърна силно, като намокри бузите му с целувки и сълзи, а очилата й се плъзнаха настрани по лицето й. Чайлдс притвори очи и притисна към себе си безпомощното тяло.

Габи хлипаше и говореше неясно:

— Татко, те отвлякоха Анабел.

— Знам, Габи, знам.

— Но защо, татко? Гаден човек ли я е отвлякъл?

— Не знаем. Полицията ще открие.

— Защо не я пусне? Майка й не може без нея, аз също — тя беше най-добрата ми приятелка.

Лицето й бе подпухнало от плач, очите й искряха иззад очилата.

Чайлдс пусна дъщеря си и седна до нея на стълбището, като извади носна кърпичка от джоба си, за да изтрие влагата от бузките й. Взе очилата й и ги избърса, говорейки й тихичко. Пръстите на детето стискаха китката му през цялото време.

— Мисля да отида до съседите — прекъсна ги Оуврой — и да поговоря с господин и госпожа…

— Беридж — довърши вместо него Фран.

— Иди — каза Чайлдс, прегръщайки разтрепераните раменца на Габи. — Ние ще говорим с тях след теб.

Като кимна леко на Фран, Оуврой излезе и затвори вратата след себе си. Тя заключи моментално след него.

— Какво, по дяволите, прави той тук? — извън себе си кресна Фран.

— Позвъних му, преди да тръгна — обясни Чайлдс. — Той ме взе от Гетуик и ме докара.

— Да, но какво общо има той с изчезването на Анабел!

Чайлдс разроши косата на дъщеря си и Габи погледна обезпокоена към майка си. Той не желаеше да спори пред нея.

— Габи, качи се горе, след малко ще дойда да те видя. Трябва да говорим с майка ти насаме.

— Няма да си крещите, нали?

Тя все още помнеше кавгите им.

— Не, разбира се, че няма. Просто трябва да обсъдим нещо лично.

— За Анабел ли?

— Да.

— Но тя е моя приятелка, искам и аз да присъствам!

— Когато се кача при теб, можеш да ми разкажеш каквото искаш.

Тя тръгна, но застана на първите стъпала и ръцете й отново се увиха около врата на Чайлдс.

— Обещай им, че няма да се бавиш!

— Обещавам!

— Липсваш ми, татко.

— Ти също, скъпа.

Тя се качи по стълбите, обърна се и помаха, преди да тръгне към своята стая.