Джеймс Хърбърт - Луната

Изтича обратно по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Нахлузи протритите си дънки, гуменките и сивия си пуловер, докато Ейми го гледаше от леглото.

— Трябва да напълнееш — каза тя.

— За коя кланица? — отвърна той без намек за хумор, прокарвайки пръсти през тъмната си разрошена коса. — Банята ти е готова.

— Чувствам се като държанка.

— Може, но за такива е трудно да бъдат тук.

— Отново си весел.

— Това е навик. — Изведнъж разбра, че има известна истина в отговора му, вече се стараеше да потиска неприятните емоции.

— Една целувка ще ме вдигне от леглото — каза Ейми.

— А какво ще те накара да отидеш долу в банята?

— Ела и открий.

— Водата ще прелее.

— Понякога изобщо нямаш чувство за хумор.

— Ти не си ученичка. — Той хвърли хавлията й. — Храната е готова след десет минути.

Чайлдс не издържа, отиде до леглото и я целуна по устните, преди да слезе в кухнята.

По-късно Ейми седна до него на малката маса. Изглеждаше като ученичка с мократа си коса и синята хавлия, която Чайлдс й даде. Двамата обсъждаха плановете си за деня.

— Трябва да отида до вкъщи и да събера някои неща — каза тя, хапвайки от бекона с яйца и печените домати.

— Не искаш ли да дойда с теб? — Той се усмихваше, докато я наблюдаваше с какъв апетит се храни. Не беше изненадан, че стегнатата й фигура никога не се влияеше от храната.

Ейми поклати глава:

— Може би ще бъде по-добре, ако отида сама.

— Трябва да се позабавляваме рано или късно — каза той, като имаше предвид Пол Себая.

— Да не бързаме, по-добре да изчакаме. Имаш с какво да се бориш сега.

— Започвам да свиквам с теб.

Тя спря да яде и погледна изненадано.

— По-спокоен ли се чувстваш така?

— Обзема ме вълнуващо спокойствие.

— Само си мислиш така — каза тя ласкаво.

— Сигурно. Само се боя, че ще прерасне в нещо повече — усмихна се Чайлдс.

— Да се преместя ли за постоянно при теб?

Той се замисли, но Ейми не забеляза изражението му.

— Може да опитаме — продължи тя, без да погледне лицето му, — ще видим какво ще излезе.

— Ако не мислиш за баща си, помисли как госпожица Пипрели ще приеме идеята двама от нейните учители да живеят заедно.

— Е, няма нужда Пип да знае.

— Ако някой кихне в единия край на острова, хората от другия край настиват. Сигурно се шегуваш? Пипрели вероятно знае какво става между нас двамата точно сега.

— Тогава няма проблеми.

Той въздъхна облекчено.

— Има разлика, знаеш го.

Ейми остави вилицата и ножа си.

— Опитваш се да избягаш ли?

Чайлдс се засмя:

— Звучи ми като страхотно предложение. Но… — Той млъкна, сетне я погледна с невиждащи очи.

— Джон…

Тя посегна през отрупаната маса и докосна ръката му.

Кафеварката клокочеше в ъгъла на кухнята. В рамката на прозореца бръмчеше муха. Прашинки се носеха в лъчите на слънцето. И все пак всичко изглеждаше неподвижно.

— Какво става? — попита Ейми разтревожена.

Чайлдс премигна. Започна да се изправя, но застина по средата на движението си.

— О! — простена той. — Не! Само не това…

Кокалчетата на ръцете му изведнъж побеляха, раменете му се присвиха, главата му странно се олюляваше.

Ейми потръпна, когато за миг видя застиналата болка в очите му.

— Джон! — извика тя, докато той връхлиташе към вратата на хола, събаряйки по пътя си кафената чаша от масичката.

Ейми скочи от стола си и го последва. Той стоеше до телефона и опитваше да набере някакъв номер с треперещи пръсти, но му беше трудно, защото непрекъснато се връщаше на началната цифра. Джон я погледна умоляващо.

Тя се приближи и го прегърна през раменете.

— Кажи ми какво видя! — настояваше тя.

— Помогни ми, Ейми. Моля те, помогни ми! — Очите му блестяха от сълзи.

— На кого искаш да се обадиш, Джон?

— На Фран! Бързо! Нещо се случва с Габи!

Сърцето й потръпна, но тя грабна слушалката от Чайлдс, опитвайки се да се контролира. Помоли го да й каже номера, но в първия миг, за неин ужас, той не можа да си го спомни. След това числата нахлуха вкупом в съзнанието му и той трябваше да й ги повтори по-бавно.

— Звъни — каза тя, като му върна слушалката. Усещаше как тялото му трепери.

Най-сетне телефонът отсреща бе вдигнат.

— Фран… — Чайлдс говореше задъхано.

— Ти ли си, Джонатан? О, господи, радвам се, че се обади!

В гласа й имаше някаква крехкост, която изплаши още повече Чайлдс.

— Габи… — започна той.

— Нещо ужасно се случи, Джон, нещо отвратително.