Джеймс Хърбърт - Луната

Събраните мачти на яхтите се размърдваха лениво около пристанището, сякаш леко помахваха.

— След малко ще трябва да се връщаме за обяд — каза той на момичетата. — Искате ли да минем, напряко покрай пристанището?

Те извикаха въодушевено и бързо се подредиха в колона по две. Чайлдс ги поведе, след като ги предупреди да не говорят толкова силно. За първи път през тази седмица той чувстваше някакво равновесие — ярката слънчева светлина, бъбренето на момичетата. Не само преживяването с лунния камък го бе довело до стрес, но и разговорът му с Ейми бе извикал у него мъчителни спомени. През следващите дни мрачните призраци от детството му отново го преследваха, въпреки че разбра, че не мрази вече баща си. Обезпокояващите спомени можеха да бъдат превъзмогнати само когато слънчевите дни и ежедневната му работа го погълнеха. Единствено го ужасяваха мрачните нощни часове.

Чайлдс забеляза празна пейка с изглед към морето. Няколко от момичетата бързо се настаниха на нея, когато им я посочи. Другите се облегнаха на отсрещната ограда.

Пристанището гъмжеше от туристи и местни жители, коли и автобуси си проправяха бавно път, кейовете бяха препълнени с паркирани автомобили. Яхти и моторни лодки от всички размери и видове се полюляваха в тихото пристанище. Светеща кула се издигаше в края на един от вълноломите. Срещу морето пъстрееха фасадите на магазини и бистра. Тук-там се извиваха стълби между сградите, които водеха към мрачни коридори, подканващо хладни и мистериозни.

— Две от вас могат да извършат добрината за деня — каза Чайлдс на седналите момичета. Погледнаха го любопитно и той посочи с ръка: — Направете място за учителя.

— Изабел тежи за двама, сър! — рече Кели с широка усмивка, като сочеше дебеличката си съученичка на другата страна на пейката. Думите й предизвикаха смях и шумен протест.

— Мисля, че ще седна на твоето място, Кели — каза Чайлдс, — докато ти извършиш още едно добро дело.

Тя се изправи, в усмивката й нямаше злоба, но погледът й беше отмъстителен, както винаги.

— Както кажете, сър.

Той потърси портмонето си.

— Момичета, избирайте: сладолед с ванилия или с ягоди! И още две по желание да отидат с Кели да ги вземат.

Изабел скочи самоотвержено, докато другите все още се радваха на изненадата.

— Аз ще помогна, сър — предложи тя високо.

— О, не — промърмори някой. — Няма да остане нищо, докато се върне.

Последва смях и дебеличкото момиченце погледна начумерено.

— Добре — каза Чайлдс, който седеше на освободеното от Кели място и вадеше две банкноти от портмонето си. — Ще отидеш ли с тях, Жанет? — Той се усмихна на мъничкото момиченце, облегнато на перилата.

Тя посегна скромно към парите, отбягвайки погледа му.

— За мен вземете сладолед с ванилия — каза той на Кели. — И трите внимавайте за пътя — госпожица Пипрели няма да ми прости, ако не се върна с цялата група.

Тръгнаха. Кели и Изабел си разказваха тайна смешка, а Жанет се влачеше след тях. Чайлдс ги проследи, докато пресекат натоварения път, след това се загледа във ферибота, който тромаво приближаваше кея. Надалеч от пристанището белите платна на лодките обсипваха спокойната морска шир. Пред тях се движеше жълто корабче, което служеше за превоз между островите. Разтоварен от грижи, Чайлдс беше доволен, че момичетата се чувстват спокойни в негово присъствие, очевидно харесваха екскурзията. Чайлдс започна да им задава въпроси, свързани с компютрите в Ротчайлд, отчитайки колко интересни и забавни са отговорите им. Направи си извода, че такива екскурзии са полезни. Запланува подобно пътуване и с класа от „Кингс“, макар че там трябваше да положи повече усилия, за да обуздае момчешките буйства.

Кели, Изабел и Жанет се завърнаха, натоварени със сладолед. Бяха посрещнати от веселите крясъци на съученичките си, които бързо ги освободиха от товара. Чайлдс се усмихна на Жанет, когато тя бръкна в джоба си, за да му върне рестото.

— Благодаря ти — каза той.

— Аз ви благодаря, господин Чайлдс — отговори тя и се усмихна, при което боязливостта й се разсея.

— Имаше ли полза от това, което видя тази сутрин? — попита я той.

— Мисля, че да. — Тя млъкна. — Поне повечето неща…

— Не е толкова страшно, щом започнеш да работиш с по-мощни компютри, ще подредиш всичко заучено в съзнанието си, ще видиш — добави той окуражаващо, а след това огледа другите.

— А къде е моят сладолед?

— Извинете — каза Кели, като се заливаше от смях. — Нямаше да го изям, уверявам ви.