Джеймс Хърбърт - Луната

— Защо си така враждебна, Ейми?

Въпросът я стресна.

— О, Джон не исках да ти прозвучи така. Само да ти помогна да се самоопознаеш. Трябва да има връзка между теб и този човек, нещо, което да привлича разума ти към неговия.

— Или точно обратното.

— Каквото и да е, вероятно е нещо двустранно.

Откритието й го накара да потръпне.

— Това не е… Това не е човек, Ейми. Това е чудовище.

Тя взе ръката му.

— След всичко, което казах тази вечер, сега искам да помислиш логично. Този убиец все пак е човек, Джон. Някой, който е много силен, според твоя приятел детектива, и в същото време е с извратено мислене.

— Прониквал съм в това мислене, разпознал съм ужаса там.

— Тогава защо не можеш да разбереш кой е той?

— Той… това е… твърде силно същество, неговото въздействие е съкрушително. Чувствам се така, сякаш моят разум е претърсен, опустошен, като че ли това „нещо“ разяжда душата ми, ограбва мислите ми. Виждам отвратителните му действия, защото имам тази възможност, принуден съм да ги виждам. Това същество се подиграва с мен, Ейми.

Тя взе чашата му и я сложи на пода, като стисна ръцете му.

— Искам да остана с теб тази вечер — каза тя.

Беше негов ред да се изненада:

— Но баща ти…

Въпреки мрачното им настроение, Ейми не издържа и се изсмя.

— Господи, Джон, та аз съм на двадесет и три години! Ще позвъня на мама и ще й кажа, че няма да си бъда вкъщи.

Тя се надигна, но той сграбчи ръката й възпиращо:

— Не съм сигурен, че това е добра идея.

— Не е и необходимо. Оставам.

Напрежението му леко се отдръпна.

— Не искам утре да видя баща ти пред къщи със зареден пистолет. Не мисля, че мога да се разправям и с него.

— Ще кажа на майка ми да скрие патроните.

Тя се изправи на крака и докосна лицето му, преди да влезе в хола.

Чайлдс слушаше приглушения й глас. Затвори очите си, отпусна се върху облегалката на дивана и си мислеше дали Ейми знае колко спокоен бе той за това, че няма да бъде сам тази нощ.

Тя се събуди от бълнуването му. Лежеше до него в мрака и слушаше:

— … Ти не си там… Той казва не… Той казва… Ти не можеш да бъдеш…

Ейми не го събуди, а само се опита да разбере значението на думите, които се повтаряха.

— … Ти не можеш да бъдеш…

То бе претърсило човешкия разум. Отначало озадачено, но въодушевено от контакта между тях. Кой беше той? Каква беше неговата сила? Може ли той да бъде опасен? То се усмихваше — тази игра го забавляваше.

Толкова много образи бяха изплували в играта между тях. Понякога силата и бързината им бяха обезпокояващи, но с това се свикваше бързо.

То беше изследвало своя собствен разум, за да намери този изплашен човек, но невинаги успяваше. Все пак неосезаемите връзки ставаха все по-силни. То беше почувствало и усвоило неговата паника — дори спомените си не бе възможно да скрие.

Убийствата на децата, заключени в по-дълбоките ниши на човешкия разум, бяха открити и показани със садистично задоволство. Това беше повече от наблюдение, всичко бе възприето и изживяно като едно голямо опиянение. И то разбра връзките на този мъж с убийствата.

Това беше интересно за него, можеше да бъде използвано ново мъчение. Непознатият можеше да бъде открит, тъй като миналото му все още присъстваше в мислите му. То съобразяваше това. И въпреки че неговият физически образ не можеше да бъде възприет, онези, които той познаваше, бяха забележими.

Скъпоценният камък беше катализатор за срещата на техните мозъци.

Когато убийствата на децата бяха открити, се установи, че връзката между тях е камъкът.

Беше миналата седмица, когато То набра телефонния номер.

То се усмихна, когато слушалката отсреща бе вдигната и тих глас каза: „Ало?“.

Момичетата излизаха от изкуствената прохлада в сградата на Ротчайлд, а топлината обгръщаше телата им в гостоприемна прегръдка. Дванадесетте девойки, облечени в ларошско синьо, бъбреха непрекъснато и се наслаждаваха на всяка свободна минута. Те се събираха на тротоара пред сградата с кабинетите, докато Чайлдс ги броеше, за да се увери, че някоя от поверените му ученички не се е отклонила. Той разбра, че посещението на залата за компютри си струваше, въпреки че повечето от момичетата бяха объркани от сложните технически обяснения. Поне сега имаха представа как компютрите помагат на огромни международни корпорации да функционират.

Всичко беше наред, нямаше липсващи. Беше хубава сутрин, Чайлдс свери часовника си: 11,47.