Джеймс Хърбърт - Луната

— Нямаш ли идея какъв е смисълът му?

— Не, никаква.

— Лунният камък ти е въздействал силно.

— Стреснах до ужас Оуврой, а и себе си също. Това създание, което и да е, каквото и да е, ме познава. Беше тук, в тази стая, вътре в главата ми, Ейми. Изпиваше мозъка ми като някакъв пълзящ паразит. Опитах се да издържа, да запазя съзнанието си ясно, но то беше твърде силно. Същото нещо се случи и преди, но не беше толкова съкрушително.

— А ти не ми разказа?

— Какво можех да ти обясня? Мислех, че полудявам, след това за малко се успокоих, почувствах се добре. Днес всичко се завръща в пълния смисъл на думата.

— Все още не разбирам защо точно на теб се случи, Джон! Не си твърдял, че си психически зле, с изключение на тези няколко пъти. Отнасяш се към паранормалните явления като към табу.

— Обсъждали сме предишните ми истории.

— Нямах това предвид. Говорех общо за окултизма, паранормалното — все неща, за които хората говорят открито в днешно време. Винаги си отбягвал да се включваш, когато съм заговаряла за нещо, свързано със спиритизъм, призраци и вампири.

— Това са измишльотини.

— Ето че пак заобикаляш въпроса. Като изплашен си от този разговор.

— Глупости…

— Джон, защо наистина никога не си ми говорил за родителите си?

— Що за въпрос!

— Отговори ми…

— И двамата са мъртви, знаеш това.

— Да, но защо никога не ми говориш за тях?

— Едва си спомням майка ми. Тя умря, когато бях малък.

— Когато си бил на седем години, тя е умряла от рак. А баща ти? Защо никога не споменаваш за него?

Устните на Чайлдс се присвиха.

— Ейми, достатъчно ми е за днес и без твоите проучвания. Какво целиш? Да не мислиш, че съм син на Светия Дух, нещо мистично? Знаеш ли колко ужасно е това?

— Само се опитвам да ти помогна да се разкриеш. Откакто се познаваме, усещам, че криеш нещо, но не точно от мен, а което е по-лошо — от теб самия.

Ейми се ядосваше на сляпата му упоритост. Но вече можеше да съди по очите му, че той най-сетне започва да проумява думите й.

— Добре, щом си толкова любопитна да чуеш. Баща ми беше рационален, прагматичен човек, работил двадесет и шест години за една и съща компания, а в свободното си време беше мирски проповедник…

— Каза ми толкова много.

— … и умря от алкохолизъм.

— Има още нещо, знам, че има още нещо — настояваше тя, макар че вече нервите й не издържаха.

— За бога, Ейми, какво искаш от мен?

— Само истината!

— Миналото ми няма нищо общо с това, което ми се случва.

— Откъде си така сигурен?

— Баща ми мразеше всичко, свързано с мистицизма или свръхестественото. След като умря майка ми, той не спомена за нея. Дори не можах да отида до гроба й.

— Нали е бил мирски проповедник! — възкликна тя недоверчиво.

— Той беше пияница. Задуши се в собственото си повръщане, когато бях на седемнадесет години! И знаеш ли, бях радостен, че се отървах от него! Сега какво мислиш за мен?

Тя коленичи и ръцете й се плъзнаха по раменете му. Усети, че той се стегна и се опита да се изскубне от прегръдката й, постепенно напрежението му изчезна.

— Разливаш пиенето ми — каза той тихо.

Ейми се отпусна и седна до него.

— През цялото това време си се чувствал толкова виновен, че не можеше да ми кажеш? Не знаеше ли, че това няма да промени взаимоотношенията ни?

— Ейми, не се чувствам виновен за баща ми. Може би огорчен, но не и виновен. Той уби себе си.

— Липсвала му е майка ти.

— Да, така е, но той имаше и друго задължение — син, за когото да се грижи. Справяше се с това донякъде, но имаше неща, за които никога не мога да му простя.

— Жесток ли беше?

— Това не беше според разбиранията му.

— Биеше ли те?

Сянка премина по лицето на Чайлдс.

— Той ме възпитаваше по негов собствен модел. Нека да спрем вече, Ейми, нямам повече сили.

Забеляза, че очите й бяха насълзени и се наведе да я целуне.

— Ти искаше да ми помогнеш, но това в действителност няма да ни доведе доникъде, нали така? — говореше й утешително той.

— Кой може да каже? Но това ми помага да разбера…

— Какво?

— Твоята резервираност. Защо пазиш някои неща за себе си? Мисля, че емоциите ти са били потиснати след смъртта на майка ти. Не си имал баща, когото да обичаш истински, а преди малко го нарече прагматичен, рационален — интересни думи, касаещи единствения ти най-близък човек.

— Така беше…

— И по някакъв начин това те изхабяваше. Никога ли не си разбирал колко често си напълно логичен и отегчително приземен? Нищо чудно, че беше толкова травматизиран от първото си психическо преживяване.