Джеймс Хърбърт - Луната

Следейки посетителите, Чайлдс забеляза полицая, който отговаряше за острова — Робилиард. Оуврой не беше на голямо разстояние от него.

Около Чайлдс се носеха шумни разговори, усмихнати лица, ярки цветове — всичко това бе нормално. Но защо той се съмняваше толкова? Нямаше предупреждения или усещане за близка опасност, само вътрешно смътно притеснение. Той усети поглед върху себе си и изведнъж се уплаши да се обърне. Но го направи насила.

Недалеч от него стоеше Пол Себая и разговаряше с Виктор Плато, който гледаше към Чайлдс. Финансистът се извини и внезапно тръгна към него.

— Нямам намерение да правя сцена тук, Чайлдс, но мисля, че е време да си поговорим сериозно — каза Себая с неочаквана грубост в гласа.

За момент Чайлдс забрави главната си задача.

— Готов съм да разговаряме по всяко време за Ейми — отговори той спокойно, макар че едва ли се чувстваше така.

— Искам да говоря за вас, а не за дъщеря ми.

Те стояха един срещу друг, а тълпата ги обливаше като река.

— Открих някои неща около вас — продължи Себая, — които доста ме обезпокоиха.

— Да, разбрах, че сте били инициаторът за проучването на произхода ми. Беше изненада за мен да чуя, че Ейми е узнала всичко за миналото ми.

— Дали сте я информирали вече не ме интересува. Важен е фактът, че сте под наблюдение на полицията.

Чайлдс въздъхна изморено.

— Знаете за какво е всичко това, не е необходимо да ви давам обяснения.

— Да, приемам, че сте вън от всякакви подозрения, но трябва да ви кажа нещо, Чайлдс: не вярвам, че сте уравновесен мъж. Показахте го, когато ми бяхте на гости.

— Вижте, нямам намерение да споря с вас. Можете да мислите за мен каквото си искате. Истина е, че обичам дъщеря ви и трябва да ви е напълно ясно, че тя също ме обича.

— Тя е заслепена за момента — господ знае защо. Разбирате ли, че не съм виждал Ейми, откакто се е преселила у вас?

— Това си е проблем между нея и вас, господин Себая, сигурно не съм ви я отнел.

— Тя не е за човек като вас. — Гласът му беше силен и минувачите поглеждаха към тях.

— Ейми трябва сама да реши.

— Не, не е така!

Виктор Плато се промъкна между двамата мъже.

— Пол, мисля, че е време да вървим към голямата поляна — каза Плато успокояващо. — Представленията ще започнат и трябва да изнасям обичайната си реч — засмя се той. — Ще се опитам да не ви отегчавам тази година много, достатъчно ме слушахте миналия път. Моля да ни извините, господин Чайлдс. Сега има нещо, за което искам да поговорим.

Той поведе финансиста, продължавайки да бъбри добронамерено, очевидно бе, че искаше да го успокои.

Чайлдс ги гледаше, докато отминаха, и съжаляваше за краткия, но напрегнат разговор със Себая. Недоволен беше, че нищо не бе решено. Той не мислеше да се влюбва толкова дълбоко в Ейми, но тъй като вече беше под нейно влияние, щеше да направи всичко възможно да я запази. Въпреки че спорът с баща й на обществено място едва ли щеше да помогне в тази ситуация. Още повече, че си спомни и за нощта, прекарана с Фран. Опита се да не мисли за това, но чувството за вина го обземаше.

Нямаше вече много хора около него, повечето бяха отишли в задния двор на колежа. Вместо да ги последва, Чайлдс обиколи по-тихите места край училището, предпазливо оглеждайки храстите и гората. Надничаше в празните коридори и в мрачните ъгли на сградата и пристройките.

Чайки се носеха лениво в небето и неочаквано се губеха, скрити от близките върхове на скалите. Звукът от сърф, изхвърлен на каменистия бряг, стигна до него, когато спря за малко и се ослуша внимателно. Огромна пчела креташе бавно по пътеката пред нозете му, беше неспособна да лети заради лятната жега. Слънцето печеше безмилостно и над земята се бе образувала мараня.

Чайлдс продължаваше да крачи, като внимателно стъпи край препъващото се насекомо. Едно леко прошумоляване отляво го накара да спре отново, докато видя с облекчение, че ниските храсти не можеха да прикрият друго, освен птичка.

Глъчка от гласове го застигна веднага след като зави зад ъгъла, оживената панорама ярко контрастираше на останалата зад него пустош. Пейки и столове бяха изкарани покрай дългата пътека пред сградата, а терасата бе приготвена за речите и раздаването на награди.

Посетители и ученички изпълваха пейките. Жълт островен самолет летеше ниско над главите, а дърветата зад сборището контрастираха на ясносиньото небе. Чайлдс си проправи път към задните редици, след като видя, че всички места, предназначени за персонала и гостите, бяха заети. Намери свободно място, седна и зачака началото на тържеството.