Джеймс Хърбърт - Луната

Госпожица Пипрели седеше на терасата, където бяха членовете на управителния съвет, на родителската организация и избрани учители. Отпред имаше дълга маса с трофеи, навити дипломи, лотарийни награди и някакъв стар микрофон. Широки каменни стъпала водеха към терасата и старата сграда, където имаше спални. Бялата кула на по-новата постройка, в която бяха залата за събрания и гимназията, се издигаше над всички.

Тълпата се укроти, когато директорката на „Ла Роше“ се изправи да говори, и Чайлдс, с нагорещен от слънцето гръб, сериозно започна да се съмнява в преждевременните си изводи за нея.

Жанет легна на леглото си и подпря глава с няколко възглавници, коленете й, които стърчаха изпод светлосинята й нощница, бяха вдигнати високо. Беше пъхнала под смачкания юрган обутите си в бели чорапи нозе. Разкошна черно-бяла кукла Пиеро седеше върху корема й, с гръб, опрян в бедрата й. Голямо колосано жабо украсяваше бледото лице на куклата. Очите на Жанет бяха пълни със сълзи. Тя пипаше памучните копчета върху туниката на куклата, изпаднала в отчаяние.

Жанет трябваше да е навън с другите момичета от класа, но се бе изплъзнала, защото искаше да е сама. Всички бяха с родителите си, братята, сестрите си, а тя нямаше никого и ако беше между тях, само щеше повече да тъгува. Освен това не беше избрана за танците и гимнастическите упражнения, а и от наградите върху масата нямаше отредена за нея. Никога не бе имало! О, да, веднъж спечели отличителна значка за бродерия, но светът не се крепеше на това. Вероятно беше добре, че родителите й не бяха дошли чак от Южна Африка, за да стоят и гледат как отличават приятелките й.

Баща й беше инженер, тя никога не можеше да разбере с какво точно се занимава — той използваше посещенията си на острова за различни сделки, а майка й често го съпровождаше. Този път те отсъстваха година и половина! Сега, след края на срока, Жанет щеше да бъде с тях два месеца. Родителите й липсваха ужасно, но тя не знаеше дали те тъгуват за нея. „Разбира се, че те обичаме, скъпа, но не е добре за теб да прекъснеш образованието и да пътуваш с нас по света“ — казваха й те.

Жанет пусна Пиеро и той падна на земята. Тъжното му изражение я правеше още по-нещастна.

Тя затвори очи за няколко минути с лице, обърнато към тавана. Плитката й, за която си казваше, че е в стила на госпожица Себая, се виеше върху възглавницата. Щеше да загази, ако някой я хванеше в спалнята. За щастие всички учители ще са твърде заети със заплащането на таксите от родителите, за да проверят горните етажи. А иначе момичето никога не би рискувало. Тя обичаше временната самота, но знаеше, че по-продължителната е опасна.

Жанет въздъхна и си представи как Кели крачи самоуверено, за да получи наградите си по физика и математика и специалната награда за успех по компютърно обучение. Прииска й се да бъде като нея. Кели беше толкова красива! Жанет знаеше, че не трябва да бъде ревнива, но понякога страшно искаше да е като съученичката си. Въпреки че това никога нямаше да стане и Жанет трябваше просто да приеме фактите, продължаваше да си мечтае да има поне едно качество, което да я отличава от останалите. Беше й трудно да открие кое беше нейното. Вероятно някой ден щеше да проличи. Може би когато цикълът й започне, пъпките й щяха да изчезнат и гърдите й да пораснат.

Снимките и плакатите от стената изведнъж се раздвижиха.

Разбира се, прозорците бяха отворени и ставаше течение. Жанет бе отвратена от себе си. Другите момичета често я упрекваха, че се плаши от собствената си сянка и тя бе принудена да се съгласи с тях. Не харесваше мрачните ъгли, ужасните филми, мразеше шума, не можеше да понася скърцането на старата сграда или тракането на прозорците, когато бе будна през нощта, докато другите спяха. Сенките я плашеха, особено тези под леглата.

Жанет се изправи, но не стъпи на пода веднага. Наведе се напред и първо надникна под леглото.

Доволна от това, че няма звяр, който да я дебне, момичето спусна краката си на пода. За малко остана на ръба на леглото, вслушваше се внимателно, но не бе убедена какво чува. Вероятно пращене на паркет в друга стая, мистериозно гризене на малка мишка или пълзене на омразно слузесто влечуго, което обикаля по празните коридори. Или огромна фигура с наметало, застанала до вратата със заострени нокти и големи лапи, готова да я сграбчи, когато излезе. „Престани!“ — гневно си рече тя и отново се изплаши от себе си. Понякога Жанет мразеше собственото си въображение заради ужасните образи, които раждаше. Беше светло, училищните площи бяха изпълнени с хора, а тя преднамерено потъваше в мрачни мисли. Жанет взе обувките си, като реши, че е време да се присъедини към останалите си съученички.