Джеймс Хърбърт - Луната

Той зави по тясната уличка, която водеше към жилището му. Високи огради и стари стени закриваха гледката пред тях.

— Защо е дошъл тук? — Изражението на Ейми бе станало сериозно. — И защо посяга на децата?

— За да ме измъчва — отговори той мрачно. — То си играе, знаейки, че рано или късно ще бъде заловено. Но аз не мисля, че То се притеснява по един или друг начин. Ала докато го заловят, ще си играе с мен.

— Но каква е връзката? Защо с теб? — Гласът й звучеше отчаяно.

— Господи, не знам! Мозъците ни са се срещнали и това, изглежда, е достатъчно. Може би аз представлявам заплаха за него, някой, който парадира и му се подиграва.

— Нуждаеш се от защита. Трябва да те наблюдават.

— Оуврой може да ги убеди, но се съмнявам дали ще получа нещо повече от кола, която от време на време да минава покрай жилището. Мисля, че островната полиция ще бъде по-заинтересована да охранява „Ла Роше“ до края на срока.

Дърветата оформяха свод над пътя. Чайлдс разтърка слепоочието си с една ръка, сякаш искаше да облекчи главоболието си.

— Със сигурност инспектор Оуврой ще настоява за добра охрана.

Вечерните лъчи на слънцето се разнасяха от листата на дърветата.

— Сигурен съм, че инспекторът ще направи всичко възможно, но Робилиард ми каза в болницата, че силите му са изчерпани поради туристическия сезон. Знаеш колко нараства престъпността през летните месеци.

Тя млъкна отново.

Чайлдс отби встрани, за да се размине с приближаваща кола. Шофьорът му махна за благодарност, а Чайлдс отново увеличи скоростта.

— Говорих с Оуврой рано следобед — наруши мълчанието си Ейми, — преди изказванията. Той мисли дали е възможно Габи да е като теб — с разстроена психика.

— Аз също съм се замислял. Разбира се, че Габи може да е била толкова напрегната, защото е „смятала“, че вижда Анабел, въпреки че беше непреклонна, когато отидохме при нея.

— Когато ти и Фран отидохте при нея?

— Да.

— Къде бяхте, когато чухте виковете на Габи, Джон?

Гласът й беше равен, гледаше напред към пътя, но Чайлдс усети целта на въпроса й.

— Не сме говорили за това преди, нали? Но от това, което разбрах, ти и Фран пристигнахте в спалнята на Габи заедно…

— Ейми…

— Трябва да знам.

Той завъртя кормилото, за да избегне един надвиснал от ограда клон.

— Аз спях в отделна стая през онази нощ, сам. — „Толкова по-лесно е да лъжеш, да лъжеш…“ — помисли си той. Но сега не можеше да си го позволи, особено пред Ейми. — Фран беше разстроена и дойде при мен.

— И ти спа с нея?

— Така се получи, Ейми. Не съм имал намерение, не съм го искал. Вярвай ми, просто така стана.

— Защо бе разстроена?

— Фран се нуждаеше от успокоение. Беше преживяла ужасен ден.

Той погледна към Ейми. Тя плачеше. Чайлдс потърси ръката й.

— Спането ни нямаше никакъв смисъл, Ейми, просто за успокоение, нищо повече.

— Значи си въобразяваш, че така нещата се оправят?

— Не, аз сбърках, и съжалявам. Не искам да мислиш, че съм бил привлечен.

— Не зная какво повече да мисля. По някакъв начин разбирам нещата — били сте семейни доста време. Но това не облекчава болката ми. — Тя дръпна ръката си от неговата: — Мислех, че ме обичаш, Джон!

— Знаеш, че те обичам.

Напрежението се надигаше постепенно в мозъка му и то нямаше нищо общо с разговора с Ейми.

— Аз… аз просто не можах да я отблъсна онази нощ.

— Като услуга към стар приятел?

— Не си далеч от истината.

— Надявам се, че Фран ме разбра.

Пътят сякаш стана по-мрачен.

— Не позволявай това, което се случи, да развали отношенията ни.

— Можем ли да бъдем същите?

По тила му пропълзяха тръпки, точно както през следобеда, когато бе погледнал нагоре, за да види лицето на прозореца.

— Това… това не беше важно — заекна той, пръстите му започнаха да треперят върху волана.

— Не знам, Джон. Вероятно ако ми беше казал по-рано…

— Как… как можех? Как можех да ти обясня? — Тежка студена ръка, протегната от тъмнината на задните седалки, го беше хванала за раменете. Извърна се да погледне, но там нямаше нищо. — Ейми…

Той видя очите, които се взираха в него, отразени в огледалото за обратно виждане. Злонамерени, лоши очи. Тайно злорадстващи.

Ейми погледна към него и почувства напрежението му, като видя ужаса, изписан върху лицето му.

— Джон, какво става?

Тя се обърна към празните седалки.

Чайлдс видя в огледалото сатанинския отблясък в очите на онова смеещо се нещо, което подскачаше и посягаше към него със силни, вкочанени пръсти. Те докосваха врата му, впиваха нокти в кожата му…