Джеймс Хърбърт - Луната

Чайлдс не спря. Запълзя напред на ръце и крака, с потръпващи конвулсивно рамене, а дланите му залепваха за нагорещения под, докато достигна до някаква отворена врата. Добра се пълзешком вътре, затвори я с ритник и легна по гръб, за да поеме дъх. В спалнята димната завеса не беше така плътна, въпреки че редиците от легла сякаш плуваха в бързо движеща се мъгла. Изправи се с усилие на крака, добра се до най-близкото легло и смъкна чаршафите.

Без да се изправя, съедини двата чаршафа, припълзя до друго легло и свали още чаршафи, отказвайки да признае безнадеждността на действията си.

Точно докато навързваше останалите чаршафи, със сълзящи очи и превит от острата болка в гърдите, Чайлдс чу приглушените ридания.

Огледа се наоколо, несигурен откъде идват. Чуваше се само далечният шум от пожара. Наведе се ниско над пода и огледа под леглата, но не откри там очертанията на спотаени тела. Довърши навързването на чаршафите, след това се запрепъва към затворената врата.

Отново се чуха ридания.

Обърна се рязко, залитна, но опря гръб на вратата и плъзна поглед из стаята, внимателно взирайки се в разхвърляните завивки, изоставените кукли, във въртящите се из въздуха хартиени изрезки, в плакатите, чиито ъгли бяха започнали да се извиват. Очилата му бяха зацапани от саждите и потта. Почисти ги с края на един чаршаф, без да престава да се ослушва за хлипанията. Звукът беше приглушен и слаб. Погледът му се прикова върху един вграден в стената гардероб в другия край на стаята.

Отвори вратите на гардероба и двете хлипащи и разтърсвани от ридания момичета, свити в тъмнината между стиковете за голф, ракетите за тенис и окачените дъждобрани, започнаха да пищят и да се дърпат уплашено от него.

Чайлдс протегна ръка и момичето, чието рамо докосна, потрепери и запищя още по-силно, опитвайки се да се скрие във вътрешността на гардероба. Той хвана ръката й и я отдръпна от другото момиче, обръщайки главата й към себе си, за да види лицето й. Успя само да забележи, че е от по-малките ученички, когато осветлението в стаята угасна.

Той я изгуби в тъмнината и писъци пронизаха всичко наоколо. Чайлдс коленичи и затърси пипнешком. Откри двете треперещи тела и ги прегърна.

— Не се плашете! — каза успокоително, но долови трепването в собствения си глас. — Огънят е изгорил кабелите на първия етаж, затова изгасна осветлението. — Те продължаваха да се дърпат от него. — Хайде, вие ме познавате. Аз съм мистър Чайлдс. Аз ще ви изведа оттук, разбирате ли? — Той ги притискаше към себе си. — Всичките ви приятелки ви чакат отвън. Вече сигурно се тревожат, нали? — Онези на площадката… О, Господи! Трябва да се върне при тях, преди да е станало твърде късно! — Хайде, сега ще слезем по стълбището, а след това ще можете да разкажете на приятелите си колко вълнуващо е било. Само се спускаме бързо надолу по стъпалата и вече ще бъдем вън.

Слабото, изплашено гласче с усилие надмогваше хлипанията.

— Стъ… стълбите целите… са в пла… пламъци.

Той погали мъничката главица и я притисна към гърдите си.

— Ще минем по другото стълбище. Не си ли спомняте пожарната шахта и каменните стъпала, които водят към изхода? Те не могат да се запалят, значи няма от какво да се страхуваме. Спомнихте ли си кой съм? Мистър Чайлдс! Обзалагам се, че някога сте идвали да разгледате моя кабинет по компютърно обучение, нали?

Сякаш по мълчаливо взаимно съгласие двете момичета се хвърлиха в обятията му и той прегърна плътно малките треперещи тела. Усети сълзите им да се стичат по врата и гърдите му. Без да говори повече, повдигна момичетата и тръгна обратно по късата пътека между двете редици легла. Бе притиснал към себе си двете деца, чието тегло изобщо не затрудняваше движенията му. Залитна, но продължи да върви, използвайки за ориентир червената светеща линия, за която бе сигурен, че се процежда през пролуката под затворената врата на спалнята.

Още някакъв звук се вля в глухия тътен, но звукът идваше отдалеч, някъде извън сградата на училището, и с всяка изминала секунда се усилваше. Приближаваща сирена.

Двете момичета — едното в пижама, а другото в дълга до глезените нощница — скриха лицата си в гърдите на Чайлдс, разтърсени от пристъп на мъчителна кашлица.

— Опитайте се да не вдишвате прекалено дълбоко — каза им той, като с усилие преглъщаше, за да облекчи малко парещата болка в гърлото си. Хавлиената кърпа бе паднала от раменете му и се бе загубила.

Когато стигнаха до вратата, Чайлдс пусна момичетата и заопипва пода за оставените чаршафи. Пръстите му напипаха плата и той нави чаршафите, опрял коляно на пода, а двете уплашени деца стояха до него.