Джеймс Хърбърт - Луната

Положи усилия да говори спокойно, без да допуска в гласа му да се промъкнат нотки на страх:

— Познавам ви и двете, убеден съм в това, но дори ако ставаше въпрос за живота ми, пак нямаше да мога да си спомня вашите имена. Ще ми ги кажете ли?

— Сенди — произнесе в ухото му едно треперещо гласче.

— Чудесно име. А ти? — попита той и притегли другото момиче към себе си. — Няма ли да ми кажеш своето?

— Рейчъл — със заекване отвърна то.

— Добро момиче. Сега ме слушайте внимателно, Рейчъл и Сенди: ще отворя тази врата и ще изляза навън, но искам вие да стоите тук и да ме изчакате.

Пръстчетата се забиха дълбоко в кожата му.

— Обещавам, че всичко ще бъде наред. Няма да ме има само няколко минути.

— Моля ви, не ни изоставяйте!

Не разбра коя от двете беше извикала.

— Трябва да помогна на няколко от по-големите момичета. Те не са далеч, трябва да отида и да ги взема. — Отдели ръцете им от себе си, мразейки се, че го прави, но нямаше друг избор. Те се опитваха да го задържат, но той преметна през рамо чаршафите и затърси с ръка бравата на вратата. Дали беше от топлината на собствената му длан, или бравата бе наистина нажежена? Блъсна и отвори широко вратата. Изгарящата въздушна вълна нахлу в спалнята.

Като прикриваше очите си, той надникна в коридора и остана слисан колко бързо бе напреднал огънят. Отново чу страховития тътен още щом излезе от спалнята. Никакви писъци и молби за помощ не се чуваха. Разбираше добре какво точно се бе случило…

И все пак трябваше да провери. Трябваше да бъде сигурен, ако съществуваше и минимален шанс.

— Стойте там! — извика той към двете ужасени, притиснали се едно в друго десетгодишни момичета. Втурна се напред, ниско наведен, без да обръща внимание на парещите болки по кожата си. Непоносимо беше усещането за нейното обтягане, струваше му се, че ще се разкъса. Оттласна се от стената, а навързаните чаршафи се влачеха след него.

Чайлдс стигна до широката площадка пред стълбището, където само една малка част от пода все още не беше в пламъци. Причудливи форми от дим се носеха на гъсти талази към тавана.

Вече не можеше да докосне парапета, който бе част от издаващата се над стълбището площадка, защото тя бе погълната от огъня. Само от време на време, когато пламъците се спускаха по-ниско, Чайлдс можеше да вижда отделни части от стълбището.

Само че вече нямаше стълбище, а само горящи парчета дърво, стърчащи от стената. Нямаше я вече и междинната площадка. Всичко се бе сринало в преизподнята на зейналата отдолу огнена бездна.

Чайлдс се върна в спалнята, прекалено изтощен, за да могат сълзите да отприщят мъката му, очите му бяха замъглени от стелещия се на плътни талази дим. Трите чаршафа останаха на пода в коридора, където вече бяха започнали да горят. Едва вървеше, опирайки се с едната ръка на стената, но не спираше, защото знаеше, че това щеше да бъде фатално. Ускори крачка, когато видя, че двете момичета бяха до вратата на спалнята. Молеше се те да го бяха послушали, да не бяха тръгнали в противоположната посока, а по-далеч от приближаващия се огън. А ако се объркаха в сгъстяващата се димна мъгла?

Вратата беше отворена и той я блъсна силно, така че тя се удари с трясък в едно нощно шкафче. Сянката на Чайлдс се чернееше на фона на мекото червено-жълто сияние, идващо откъм коридора. Сенди и Рейчъл, сгушили се една в друга върху най-близкото легло, го гледаха с разширени от страх очи.

— Хайде! — каза той и двете деца доловиха безизразните нотки в гласа му. — Ще ви изведа оттук.

Те изтичаха към него и той ги взе на ръце. Сега му се струваха тежки, но той щеше да успее. Каквото и да му костваше, щеше да спаси поне тези две деца. Чайлдс се обърна и тръгна по дългия коридор, далеч от сърцето на бушуващата стихия, докато всичко около тях — стени, тавани, дървеният под — беше нагорещено до червено, димеше, готово да избухне в една поглъщаща всичко по пътя си огнена стихия. Едва виждаше, черен плащ бавно затъмняваше съзнанието му, гърлото му конвулсивно се стягаше. Подът близо до една от стените внезапно се запали, принуждавайки го да извърне глава встрани и да продължи напред, опирайки се на отсрещните стени. Двете момичета гледаха безмълвно. Бяха обвили ръце около врата му и стояха напълно неподвижно, силно уплашени, но вярващи в него. Вероятно бяха изплакали най-дълбокия си ужас, когато са били сами в гардероба.

Известно време бяха в полумрак, тъй като пушекът бе затъмнил дори пламъците зад тях, но друго, не толкова ярко сияние скоро се появи отпред. Въпреки че тази непостоянна светлина им служеше за ориентир, те не й се зарадваха. Чайлдс се бе надявал, че аварийното стълбище бе достатъчно отдалечено, за да остане незасегнато от огъня в приземния етаж.