Джеймс Хърбърт - Луната

Тя внимателно го наблюдаваше.

— Да, в известен смисъл. Но усещането свързано ли е по някакъв начин с тези „прозрения“, както ги наричаш ти?

Известно време Чайлдс остана замислен.

— Трябва да призная, че при тяхната поява усещането става по-силно.

— Никога ли не си се опитвал да го разгадаеш?

— Как? Към кого да се обърна? Към лекар или към психиатър?

— Може би към някой парапсихолог?

— Не, никога не бих поел по такъв заобиколен път.

— Джон, очевидно е, че притежаваш свръхчувствителни възприятия, защо тогава да не се свържеш с някого, който знае повече за тези неща?

— Ако имаше дори най-малка представа какъв ужас трябваше да изживея заради обажданията и писмата от страна на така наречените „екстрасенси“, никога не би изрекла това. Да не говоря за онези, които преди три години дойдоха дори в дома ми, за да тормозят семейството ми.

— Нямах предвид този тип хора, а истински парапсихолог, който се занимава със задълбоченото изучаване на подобни феномени.

— Не!

Беше изненадана от непреклонността му.

Той отново се отпусна по гръб и се загледа в тавана.

— Не искам да бъда проучван, не искам да правя никакви други експерименти. Искам то да бъде оставено на мира, Ейми, и така усещането може би ще отслабне, дори ще изчезне.

— Защо си толкова уплашен?

Преди да й отговори, притвори очи, а гласът му прозвуча мрачно:

— Защото тая в себе си неизразим страх, можеш да го наречеш и „ясновидско предчувствие“. Ако тази непозната сила действително съществува в мен и ако тя бъде събудена, ще се случи нещо ужасяващо. — Отвори очи, но не погледна към Ейми. — Нещо ужасяващо и немислимо!

Момичето го следеше мълчаливо.

По-късно същата вечер Ейми приготвяше вечеря, докато Чайлдс непрекъснато сновеше от всекидневната до кухнята. След техния разговор атмосферата бе променена, макар че близостта помежду им се запази. Ейми бе едновременно озадачена и разтревожена от думите му, но реши да не настоява за повече обяснения. Връзката им я правеше уверена, че когато настъпеше моментът, Джонатан щеше да сподели с нея своето бреме. Тя съжаляваше донякъде, че бяха провели този разговор, защото след него той бе станал по-умислен и тъжен.

Любиха се отново, преди тя да си тръгне, този път върху канапето във всекидневната. Някак по-свободно, без да бързат, и двамата се стараеха да удължат времето до настъпването на сюблимния миг, наслаждавайки се на всяка минута от дългоочакваното блаженство.

Когато най-после телата им се разделиха, навън бе паднала нощ. Изпитаха усещането, че плащът на еуфорията се бе спуснал над тях, беше ги превърнал в едно, сливайки душите им.

Ейми го целуна и с нежелание му пожела „Лека нощ“, след това го остави сам, откъсвайки се с усилие от обятията му. Той я изчака да стигне до входната врата и да завие с колата по алеята. Едва когато червените светлини на габаритите потънаха в мрака, той завъртя ключа.

Преди да влезе в къщата, се обърна да погледа за последно нощта. Местността изглеждаше като омагьосана от синьото сияние на кръглата луна.

Старецът чу, че вратата се отвори, но остана със затворени очи, преструвайки се на заспал. До стаята долетя шум от стъпки, онова особено провлачено движение на тътрещи се крака, което той бе намразил, защото го караше да напряга мускулите на тялото си срещу пристягащите го към тясната кушетка каиши. Отвратителната миризма потвърди предположенията му и той се отдаде на познатата игра, неспособен да задържи езика зад зъбите си.

— Идваш, за да ме мъчиш отново, нали? — със свистящ глас попита старецът. — Не можеш да ме забравиш, нали? Не можеш да ме оставиш на мира.

Отговор не последва.

Старецът изви врат, за да може да вижда. Крушката над главата му, защитена от желязна решетка, едва разпръскваше мъждивия полумрак в стаята, но той виждаше черната фигура, застанала в рамката на вратата.

— Ха! Знаех си, че си ти! — извика лежащият мъж. — Какво искаш този път, а? Не можа да заспиш ли? Не, не можа, точно така се говори за теб. Знаеш ли това? Никога не спи нощем, броди като призрак. Знаеш ли, те не те обичат, никой не те обича. Аз не те обичам. В интерес на истината, ти ме отвращаваш. Но да, ти си го знаело през цялото време!

Смехът на стареца наподобяваше пресипнало грачене.

— Защо стоиш там? — продължи той. — Не обичам да ме наблюдават. Точно така, затвори вратата, за да не чуе някой как ме тормозиш. Не би искало да събудиш останалите умопобъркани, нали? Вече казах на лекарите, можеш да ми вярваш. Разказах им какво правиш с мен, когато сме сами. Казаха, че ще побеседват с теб. — Той се изкиска. — Няма съмнение, че ще се отърват от теб, и то съвсем бързо според мен.