Джеймс Хърбърт - Луната

— За кои разследвания говорите?

— Засега само за едно. Възможно е да започна и друго.

— Бих искал да чуя повече неща.

— Мога ли да разчитам на думата ви?

— Доколкото все още не зная за какво ще говорите, считайте, че съм ви я дал. — Оуврой изписа името на Чайлдс върху лист хартия и го подчерта с двойна линия.

Но Чайлдс отсреща продължаваше да се колебае, сякаш нямаше доверие на инспектора. Оуврой търпеливо изчакваше.

— Разкри ли нещо вашето разследване за момчето, чийто гроб беше отворен вандалски, а тялото му — обезобразено?

Веждите на Оуврой се извиха в почуда.

— Доколкото съм наясно — нищо. Какво знаете за него?

— Аз видях всичко.

— Искате да кажете, както преди? Че сте го сънували?

— Не присъствах физически, но и не сънувах.

— Съжалявам, думата е неточна. Видели сте какво се е случило чрез мисълта си.

— Ковчегът беше разсечен с малка брадва, а тялото — извадено и положено на гредата край гроба.

От другата страна на линията пак замълчаха.

— Продължавайте! — подкани го накрая Оуврой.

— Тялото бе разрязано с нож, а вътрешните органи — извадени от него.

— Мистър Чайлдс, не казвам, че не ви вярвам, но тези подробности бяха отразени от повечето национални вестници. Признавам, че предишния път ви бе трудно да ме убедите. Първоначално ви взех за поредния страдащ от маниакална депресираност, но успяхте да повлияете на изхода на следствието. Дори аз не можех да оспоря достоверността на думите ви, когато ни показахте къде бе заровено тялото на втората жертва. Но сега като за начало се нуждая от малко повече информация. Разбирате ли ме?

Гласът на Чайлдс прозвуча апатично:

— Има нещо, за което вестниците не писаха — поне не този, който аз четох. Сърцето на детето беше изядено.

Писалката, която до този момент непрекъснато се въртеше между пръстите на Оуврой, застина.

— Оуврой? Чухте ли ме?

— Да, чух. Сърцето не е било точно изядено, но е било разкъсано. Патологът установи следи от зъби по него. По тялото също имаше такива следи.

— Какво ще е съществото, което…

— И ние бихме искали да разберем. Какво друго можете да ми кажете, мистър Чайлдс?

— За този случай — нищо повече. Бях там, но не мога да опиша извършителя. Имах усещането, че наблюдавах обругаването с очите на онзи, който го извършваше.

Оуврой се прокашля.

— Научих, че сте се преместили на островите в Пролива след последната ни… съвместна работа. Оттам ли се обаждате сега?

— Да.

— Имате ли нещо против да ми оставите адреса и телефонния си номер?

— Искате да кажете, че го нямате въведен в компютъра си?

— Ще ми спестите времето за търсене.

Чайлдс му ги съобщи и след това попита:

— Да разбирам ли, че гледате сериозно на това, което ви разказах?

— Само един рутинен въпрос, мистър Чайлдс, и мисля, че ще разберете мотивите ми да ви го задам. Мога ли да разчитам, че сте били на островите в Пролива през нощта, в която е било обезобразено тялото на детето?

В гласа, идващ отсреща, личеше умора.

— Да, бях тук и ще ви посоча имената на свидетели, които ще го потвърдят.

Писалката на Оуврой отново се движеше по листа.

— Извинете ме за този въпрос — рече полицаят, — но е по-добре тези неща да бъдат изяснени още от самото начало.

— Би трябвало да съм привикнал с процедурата.

— Надявам се, ще се съгласите с мен, но обстоятелствата тогава бяха необичайни. Още ли сте убеден, че не можете да ми кажете нещо конкретно за този случай?

— Боя се, че не.

Инспекторът остави писалката и отново взе цигарата от пепелника. Върху бележките му се посипа пепел.

— Това се случи преди две седмици, затова съм учуден, че не се свързахте с мен по-рано.

— Тогава мислех, че може би беше случайно, просто инцидентно видение.

— Какво ви накара да промените становището си по-късно?

— Аз… снощи имах друго видение — заекна Чайлдс.

Писалката отново се озова между пръстите на инспектора:

— Нещата са съвсем хаотични в главата ми. Като… след сън, който не можеш да си спомниш в подробности. Шофирах към дома си доста късно през нощта, когато в съзнанието ми неочаквано изникна една картина, едно усещане, така разтърсващо, че едва не катастрофирах. С последни усилия на волята успях да се добера до вкъщи. Като влязох вътре, се свлякох на пода. Имах усещането, че съзнанието ми се бе пренесло някъде другаде.

— Кажете ми какво видяхте! — Оуврой стоеше в напрегнато очакване.

— Намирах се в стая — не можах да огледам помещението добре, но то беше голо, с малко мебели — и гледах към един възрастен мъж. Той беше уплашен, много уплашен и се опитваше да избегне нещо, което му предстоеше. Това нещо — или някой — бях аз, макар че в същото време това бе невъзможно. Виждах всичко, пречупено през нечие чуждо съзнание. Имаше нещо отблъскващо, ужасяващо в това… това чудовище.