Джеймс Хърбърт - Луната

Оуврой дръпна от цигарата.

— Има още едно нещо, което ни накара да помислим, че съществува такава връзка. Но искам пак да помислите — „видяхте“ ли нещо друго, необичайно, което бихте могли да разпознаете?

— Вече ви отговорих — не.

— Просто помислете още малко. — Оуврой втренчи очи в бележника пред себе си и зачака. След известно време отново чу гласа на Чайлдс в слушалката.

— Съжалявам, не мога да си спомня нищо друго. Съсредоточа ли се, в главата ми става още по-объркано. Можете ли да ми разясните какво имахте предвид?

— Не веднага. Ще ви кажа какво ще направя, мистър Чайлдс. Първо ще проверя дали мога да науча нещо за случая със стареца, ще погледна рапортите от дежурствата през изминалата нощ. След това ще се свържа със следователя, водещ разследването на случая по убийството на проститутката и обругаването на детското телце. И чак тогава ще ви потърся.

— Но този разговор ще си остане само между нас двамата?

— На първо време — да. Всъщност не мога да издам кой знае колко до този момент, нали? Въпреки че последния път имаше резултати, в този участък продължават да се разказват шеги по мой адрес, най-вече заради сътрудничеството ми с вас. Затова и аз не горя от желание всичко това да се повтори. Съжалявам за откровеността си.

— Не се извинявайте, и при мен положението е същото.

— В такъв случай, ако науча нещо конкретно, ще ви телефонирам.

След като затвори слушалката, Оуврой продължи да гледа замислено нахвърляните върху листа бележки.

Чайлдс беше искрен, в това нямаше съмнение. Малко особен може би, но това беше заради свръхчувствителните му възприятия.

Полицаят загаси цигарата и огледа пръстите си, смръщвайки вежди при вида на жълтите петна от никотина по тях. Отново и ожесточено започна да трие пожълтялата кожа. Чайлдс се бе оказал прав за мъртвото дете, но се бе наложило да му подскаже някои неща за проститутката, а дори и тогава бе говорил неясно. Какво трябваше да предприеме сега той — един известен със своята упоритост и циничност полицейски инспектор? Може би нищо… Прегледа отново бележките си. Мрачната история със стареца — за какво всъщност ставаше въпрос? Оуврой очерта с кръг една от думите.

Каишка. Чайлдс беше казал, че е бил привързан неподвижно към тясно легло. И стаята била оскъдно мебелирана… „Гола“, да, това беше неговата дума. Какво ли място ще е това?

Оуврой се взря напрегнато в очертаната с кръг дума, а след това погледна с невиждащи очи отсрещната стена. През матовите стъкла на кабинета си наблюдаваше движението на хора по коридора отвън, чуваше тракането на пишещи машини, звън на телефони, гласове, но сякаш тази суетня изобщо не достигаше до него. Имаше един трагичен инцидент от изминалата нощ. Дали съществуваше връзка между престъпленията?

Несигурен, но повече от заинтригуван, Оуврой вдигна телефонната слушалка.

Полицейският служител чакаше до изхода за пристигащите пасажери. Униформеният му костюм от светлосиня риза с еполети и тънки панталони привличаше вниманието на минаващите. Ръстът му го правеше още по-лесно забележим и няколко от пасажерите, току-що кацнали с покриващия редовната въздушна линия самолет Ес-Ди 330, идващ от Гетуик, които се бяха наредили до гишето за информация, го изгледаха подозрително.

Малкото летище гъмжеше от пристигащи за сезона туристи и бизнесмени. Слънцето грееше ослепително, навън нямаше и помен от последните захлаждания, характерни за периода преди настъпването на същинското лято. Непрекъснатият поток от движещи се автомобили завиваше покрай забранената за паркиране зона, изсипваше заминаващите туристи и веднага поглъщаше пристигащите. Местата в чакалнята бяха заети от пътници: скучаещи и хленчещи деца се препъваха в изтегнатите крака, уморените майки се преструваха, че не ги забелязват, а групички жизнерадостни летовници се смееха и шегуваха, наслаждавайки се докрай на последните минути от почивката си.

Инспектор Робилиард се усмихна радостно, когато забеляза познатата фигура в коридора за пристигащите пасажери. Първото му впечатление бе, че Кен Оуврой не се бе променил много през изминалите години, но когато се приближи, забеляза оредялата пясъчноруса коса на приятеля си и видимо оформящото му се коремче.

— Здравей, Джеф! — каза Оуврой, премествайки куфара в лявата си ръка, за да се здрависа. Не обърна внимание на служителите на летището, които го чакаха край гишето. — Много мило, че ме посрещаш.