Джеймс Хърбърт - Луната

— Какъв е този приятел? Нещо като ясновидец ли?

— Не точно. Притежава свръхчувствителни възприятия, това знаем със сигурност. Но той не получава свръхестествени знаци, нито пък разговаря с духовете на умрелите. Преди три години по телепатичен път видял къде бяха заровени онези трупове и ни даде достатъчно нишки, по които стигнахме до убиеца. За нещастие бяхме закъснели — когато го открихме, той се беше застрелял.

— Но как?…

— Не зная, дори не се преструвам, че разбирам нещо от тези неща. Наречи го телепатия, ако искаш. Единственото, в което съм сигурен, е, че Чайлдс съвсем не е някакъв налудничав тип. В действителност като че той самият е най-много разстроен от способностите си.

Оуврой видя колежа за момичета още преди приятелят му да го посочи. Главният корпус, боядисан в бяло и издигащ се внушително над останалите сгради, изплува над върховете на дърветата. Слънчевите лъчи придаваха ослепителен блясък на белите му стени. Спряха пред централния вход и инспекторът подсвирна от възхищение при вида на разкриващата се пред него гледка.

— Това се казва изглед — отбеляза той.

Зад високата сграда и нейните многобройни крила се простираше морето, кобалтовосинята му повърхност съперничеше по цвят и необятност на небесната синева. Гъста зеленина покриваше върховете на крайбрежните скали и околните склонове.

До мястото, където бяха спрели, се очертаваха тенис кортовете — сред цветни лехи и зелени морави.

— С удоволствие отново бих станал ученик, ако зная, че ще съм в това училище — каза Оуврой и прогони с ръка дима пред лицето си.

— Като начало ще ти се наложи да смениш пола си — отговори му Робилиард.

— Бих направил дори това.

Инспекторът се разсмя.

— Искаш ли да те закарам до самото училище?

Оуврой поклати глава.

— Ще почакам Чайлдс на онези скамейки край кортовете. Не е нужно да привличаме вниманието.

— Както решиш. Неговата кола е черно „Мини“. — Извади листче от джоба на ризата си. — Регистрационен номер 27292. Проверих го, преди да тръгна за летището. Нека да се уверим, че е тук, преди да те оставя. — Бавно подкара автомобила, премина през железните порти и спря близо до паркинга. — Ето я и нея — посочи пред себе си той, — следователно все още е в училището.

Оуврой се пресегна да вземе сака от задната седалка.

— Ако искаш, можеш да го оставиш — предложи Робилиард. — И без това ще намина по-късно, за да те взема.

— Само да прибера нещо — отвърна следователят, отвори ципа на страничния джоб и извади един кафяв плик. — Не е нужно да се връщаш за мен, Джеф. Надявам се Чайлдс да ме покани у тях, за да поговорим спокойно, а след това ще извикам такси.

— Знаеш ли нашия адрес?

— Да, имам го записан. — Оуврой слезе от колата и замижа с очи срещу силното слънце.

— Джеф — подхвърли той, навеждайки се към отворения прозорец, — ще ти бъда признателен, ако не споменаваш нищо за всичко това в участъка. Обещах на Чайлдс, че ще върша всичко без излишен шум.

— Какво ли пък мога да им кажа? — усмихнат, отвърна Робилиард. — Ще се видим по-късно.

Той обърна форда, премина през железните порти и помаха на Оуврой, преди да се скрие зад завоя. Детективът пъхна плика в джоба на якето си и тръгна бавно към пейките, изпълнен със съжаление, че не беше си взел слънчеви очила и че никое от момичетата не играеше тенис по това време.

По алеята от другата страна на кортовете започнаха да пристигат коли и Оуврой предположи, че родителите идваха да приберат дъщерите си след приключването на учебните занятия. Те паркираха в отделен паркинг, разположен зад сградите. Инспекторът погледна часовника си — Чайлдс скоро щеше да излезе.

Якето му лежеше на пейката до него. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите, вратовръзката му висеше разхлабена. Беше много приятно да се припичаш на слънце и да имаш време да мислиш просто за развлечение. Той завиждаше на приятеля си Робилиард заради приятната среда, в която изпълняваше служебните си задължения. Но Оуврой разбираше, че колкото и привлекателни да бяха условията, твърде бързо щяха да отегчат един 39-годишен човек като него, привикнал към напрегнатия живот в големия град. Но на Джийн това би й харесало, каза си той, представяйки си как неговата съпруга се наслаждава на спокойния ритъм на живота тук — на плажовете, на барбекютата, на свежия морски въздух, на по-редките му нощни дежурства. Но колко ли мрачно беше тук през зимата? В това беше проблемът.