Джеймс Хърбърт - Луната

Фигурата се отдели от вратата и тръгна към кушетката.

— Обзалагам се — ти си мислеше, че няма да ми повярват — бъбреше възрастният мъж. — Но те знаят, че не всички луди са заключени през нощта. Някои от тях сноват по коридорите, докато останалите спят, същите онези, които денем се преструват на мили и любезни. Същите, чиито мозъци са по-разстроени и извратени от тези на лудите, които заключват.

То се изправи до него и засенчи мъждивата светлина на електрическата крушка. В едната си ръка държеше торба.

— Носиш ми нещо, а? — попита старецът, като напрягаше очи да види в тъмното лицето на фигурата, възправила се до него. — Още нещо от твоите гадни номерца! Последния път ми останаха белези. Лекарите ги видяха. — Избухна в победоносен кикот. — И тогава вече ми повярваха. Този път не можеха да кажат, че съм се наранил сам. — От ъглите на устата му започнаха да се стичат слюнки, които се плъзнаха по набръчканата му като стар пергамент кожа.

Усети тежестта на торбата върху мършавите си гърди и чу звука от отварянето на ципа. Огромни ръце затършуваха в нея.

— Какво има в това? — попита с настоятелен глас старецът. — Лъскаво е. Харесвам блестящите неща. Харесвам, когато са остри. Това остро ли е? Да, виждам, че е остро. Знаеш ли, всъщност не казах нищо на лекарите. Само се преструвах, за да те накарам да се притесниш. Не, наистина никога не бих им казал за теб. Нямам нищо против ти да… — Говореше задъхано, накъсвайки думите. — … Да ми… причиняваш… болка. Ние… само се забавлявахме.

Изви тяло нагоре в опит да се освободи от стегнатите каиши на усмирителната риза, но усилията му останаха без резултат. Странно бе, че ужасът в очите му проясняваше погледа му.

— Кажи ми какво е това, което държиш? — Изричаше думите почти слято, все по-бързо една след друга, докато те се превърнаха във вой. Гърдите му се издигаха високо и кожените каиши се врязваха болезнено в тях.

Фигурата сведе лице и сега старецът ясно го виждаше.

— Моля те, умолявам те да не ме гледаш с такива очи. Ненавиждам, когато ми се усмихваш така. Не… не слагай това върху… върху челото ми! Недей! Това е… причинява ми болка! Зная, че ако крещя, никой няма да ме чуе, но аз ще… ще крещя! Така или иначе… Това кръв ли е? Влиза в очите ми! Умолявам те, не мога да виждам… Моля те, не прави това… Боли ме… болката е… режеща… Аз ще… крещя! Сега… то влиза… прекалено… дълбоко…

Писъкът се чу само като задавено изхъркване, защото един от чаршафите, върху които лежеше старецът, бе измъкнат и напъхан в устата му.

Фигурата се бе надвесила над кушетката и зашиваше с отмерени и точни движения, докато обитателите и медицинският персонал в лудницата продължаваха необезпокоявани съня си.

Същата нощ кошмарът споходи Чайлдс. Видението го застигна, докато шофираше към къщи.

В началото го заля гореща вълна, от която му премаля. В колата стана тежко и задушно, въздухът се изпълни с някаква тежка смрад. Ръцете му стиснаха здраво волана и въпреки че пръстите му лепнеха от пот, усети познатото изтръпване. Съсредоточи се върху огрения от лунната светлина път и се опита да не обръща внимание на усилващия се натиск в областта на тила. Болката се усили, някаква пълзяща мъгла започна да се промъква в мозъка му, мускулите на врата му се стегнаха, ръцете му натежаха като олово.

Първото видение проблесна пред него, разсейвайки връхлетялата го болка за част от секундата. Не можеше да бъде сигурен какво точно бе видял, защото видението бе мигновено. Мрачната тежест отново притисна главата му, принуждавайки го да направи рязък завой с колата. Храстите и къпинаците край пътя застъргаха по стъклата на автомобила. Чайлдс намали скоростта, но не спря.

Струваше му се, че вижда ръце. Огромни ръце. Силни.

Имаше усещането, че главата му бе напълнена с натрошено стъкло. Не оставаше много път до дома му и Чайлдс напрегна волята си. Движеше се с постоянна, макар и ниска скорост, шофирайки по средата на тясното шосе. За миг видя острия инструмент, движен от огромните ръце. Умопомрачаващата сцена го потресе дълбоко и го накара да забрави всичко друго.

Напрегна се да съсредоточи мислите си изцяло върху пътя и видението изчезна също така неочаквано, както се бе появило. Чайлдс отдръпна крака си от педала за газта и започна да намалява скоростта. Малка капчица пот от мокрото му чело се стече в ъгълчето на окото му и той я бръсна с опакото на ръката си. Движеше се бавно и неуверено. Завъртя волана и фаровете на „Мини“-то осветиха редицата малки къщи в далечината. Разбираше какво става с него и със страх очакваше онова, което щеше да му се разкрие при следващите видения. Почувства отчаяна нужда да бъде зад сигурните стени на дома си. Усещаше се ужасяващо уязвим и податлив на въздействията от лунната нощ, в която околните местности изглеждаха застинали, дърветата — странно плоски, като че ли изрязани от картон, а сенките — плътни и с неестествено ясни очертания.