Джеймс Хърбърт - Луната

— Джон! — прошепна тя и в тона й имаше сдържано нетърпение. — Може ли да се качим горе?

Той се изправи, взе закачения зад вратата на банята халат, загърна я и с висящите ръкави се опита да завърже ръцете й.

— Качи се — усмихнато рече той, — а аз ще налея по още едно питие.

Вече във всекидневната, Чайлдс чу шума от стъпките на босите й крака над главата си, а след това и изскърцването на леглото, когато тя се отпусна върху него. Той бързо напълни чашите и се заизкачва по стълбите, забравил да вземе лед. Ейми, все още обвързана в халата, бе легнала върху завивките и чакаше. Кракът й бе предизвикателно оголен, а халатът — широко разтворен около изящните извивки на гърдите й.

Чайлдс се полюбува на гледката и едва след това влезе в стаята. Остави чашите на нощното шкафче до леглото и седна съвсем близо до нея. Никой не говореше. Гледаха се един друг и умишлено удължаваха усещането за тръпнещо очакване.

Накрая Ейми го притегли към себе си, помагайки му да съблече ризата си в движение. Ръцете му се плъзнаха под халата, продължиха към гърба й. Целунаха се с необуздана страст. Неуморните й длани галеха гърдите му, гърба му, бедрата му, а той обсипваше с ласки снагата й, караше я да стене от удоволствие, да вика името му, преваляла в тръпнеща наслада. Телата им се сляха в едно и двамата се потопиха в блаженство, каквото не бяха познавали…

По-късно лежаха, изтощени и облени в пот. Любувайки се на мъжествения му профил, Ейми прокара пръст по открехнатите му устни, а той го захапа леко, затаявайки дъх.

Ейми положи глава върху гърдите му.

— Знаеш ли — рече Чайлдс, — понякога ми изглеждаш на петнадесет.

— Като сега ли?

Той кимна.

— Това смущава ли те?

— Не, защото познавам жената, която се крие зад тази външност.

— Имаш предвид уличницата в мен ли?

— Не, жената…

Тя го захапа закачливо.

— Радвам се, че ти харесва.

— Ти ощастливи един стар мъж.

— Тридесет и три годишен не означава праисторически.

— Аз съм с единадесет години пред теб.

— Хм, като си помисля, може би си малко старичък. Може да се наложи да преразгледам плановете си.

— Правила си планове?

— Да кажем, че съм имала известни намерения.

— Искаш ли да ми разкажеш за тях?

— Не сега, не си готов да ги чуеш.

— Чудя се дали баща ти ще ги одобри.

— Защо е необходимо той да одобрява всичко?

— Той е важна част от твоя живот и не мисля, че ще се зарадваш на неодобрението му.

— Естествено, но аз все пак живея свой собствен живот, сама вземам важните решения.

— И сама правиш своите грешки?

— Но защо си такъв черноглед — внезапно възнегодува Ейми. — Мислиш ли, че връзката ни е само едно недоразумение?

Чайлдс се опря на лакът и я погледна.

— Не, Ейми, съвсем не мисля така. Отношенията ни са толкова хубави, че понякога ме обзема страх… Страх, че мога да те загубя.

Тя обви с ръка врата му.

— Ти беше този, който издигаше бариери между нас, които трябваше да преодоляваме.

— Дълго време и двамата се бояхме да се разкрием напълно.

— Когато за първи път те срещнах в колежа, ти беше семеен мъж, независимо че живееше разделен от съпругата и дъщеря си. Изглеждаше някак тайнствен, но може би именно твоята загадъчност ме привличаше от самото начало.

— Необходима ми бе една година, за да се реша да те поканя да излезем заедно — каза той.

— Аз те поканих, нима си забравил? На барбекюто на плажа през онзи неделен ден. Ти ми отвърна, че вероятно ще се отбиеш за малко.

Чайлдс се усмихна.

— О, да, тогава водех доста уединен живот.

— Това не се е променило.

— Не, поне що се отнася до теб.

— Не съм убедена — отвърна тя с внезапно помръкнало лице. — В теб има нещо, до което никога не успях да се докосна.

— Ейми, често имам усещането, че в мен съществува една граница, отвъд която дори аз не мога да премина. Има нещо у мен, по дяволите, което не мога да си обясня, нещо, което се губи в дебрите на моето подсъзнание, скрито, спотаено вътре в него. Понякога го чувствам като чудовище, което дебне, за да връхлети. Това е странно и мъчително усещане и то ме кара да се питам дали просто не съм полудял.

— У всички нас се крие нещо, което не познаваме. Именно то прави хората толкова непредсказуеми.

— Не, това е различно. Това е като… — Мускулите му се бяха обтегнали. — Не мога да го обясня — изпъшка той. — Най-точното определение, което мога да му дам, е зловеща скрита сила . Може би е прекалено силно, прекалено конкретно, но е така! То е тъй неуловимо и нереално, че би могло да е плод на въображението ми. Просто усещам, че там съществува една част от моето съзнание, в която никога не съм надниквал. А може би тя съществува и у всички нас…