Пол Ливайн - Зелено дайкири

Диспечер: Полиция Маями-Дейд. Един момент моля.

Жена: 911? По дяволите, чувате ли ме? 911?

Диспечер: Полиция Маями-Дейд. Спешен случай ли е?

Жена: Съпругът ми! Съпругът ми не диша!

Диспечер: Запазете спокойствие, госпожо. Пречи ли му нещо да си поеме въздух?

Жена: Не знам. Не диша.

Диспечер: Хранеше ли се?

Жена: Правехме секс. О, Чарли, дишай!

Диспечер: Кажете си името и адреса, госпожо.

Жена: Катрина Барксдейл, Касуарина Конкурс 480, Гейбълс Истейтс.

Диспечер: Опитахте ли изкуствено дишане?

Жена: Съпругът ми е Чарлс Барксдейл. Чарлс Барксдейл! Джордж Буш ни е идвал на гости.

Диспечер: Изкуствено дишане, госпожо?

Жена: Трябва да развържа Чарли.

Диспечер: Да го развържете?

Жена: Вече свалих маската му.

Докато крачеше по коридора пред съдебната зала на съдия Гридли, мислите на Стив се насочиха далеч от процеса за контрабанда на птици. Искаше да се докопа до делото „Барксдейл“ преди някоя по-голяма и по-бърза акула да го е изпреварила. Делото можеше да промени живота му. И по-важното — живота на Боби.

Едва миналия месец Стив се беше консултирал със специалист по болести на централната нервна система. Никой не можеше да определи точно какво е заболяването на племенника му, което съчетаваше остро разстройство в развитието с изключителни умствени способности. Момчето можеше цял час да седи със скръстени крака на канапето и да се поклаща напред-назад, изгубено в собствения си свят, и изведнъж да избухне в плач, а след пет минути да започне да рецитира дълги пасажи от „Енеида“.

На латински.

И после на старогръцки.

Лекарят жонглираше с неразбираеми словосъчетания като „фронтотемпорална деменция“, „парадоксално функционално улеснение“ и „задържана невронна стимулация“. Единствената фраза, която Стив ясно разбра, беше „пет хиляди долара на месец“ — таксата за частен учител и терапевт.

Така че колкото повече си мислеше за делото „Барксдейл“, толкова по-митични размери придобиваше то. Естествено, парите и известността щяха да бъдат супер, но търсенето на златното руно беше за Боби. Делото „Барксдейл“ можеше да се окаже билетът му към по-добър живот.

Но как да привлече клиента?

Понеже не се движеше с любителите на хайвер и шампанско, Стив си даваше сметка, че някой трябва да го представи на вдовицата. И то бързо. Видя, че има пет минути преди да си насади задника на банката на защитата по делото „Педроса“ — достатъчно за един телефонен разговор. Като продължаваше да крачи в сумрачния коридор, той набра кантората си от мобилния си телефон.

— Ола! Стивън Соломон и съдружници — обади се Сесилия Сантяго, макар че нямаше никакви съдружници.

— Сеси, знаеш ли кой е Чарлс Барксдейл?

— Мъртъв богат бял мъж. Казаха го по новините.

— Познаваме ли човек, който да е близък с жена му Катрина Барксдейл?

— Прислужницата й?

Сеси не беше най-добрата секретарка, но работеше за без пари. Културистка с избухлив нрав, благодарна на Стив, че я отърва от затвора преди година, когато спука от бой гаджето си, което кръшкаше.

— Още ли ходиш по клубовете на плажа? — попита Стив.

— Снощи бях в „Параноя“, онази вечер в — „Генгбенг“.

— Катрина била голяма купонджийка. Не си ли я засичала някъде?

— Майтапиш ли се? Не ме пускат във ВИП залите.

Зад него в коридора се чу писклив глас:

— О, господин Соломон…

Стив се извърна и видя към него да се търкаля лоена топка.

— Гадост! Ще ти звънна по-късно.

Джак Цинкавич задръстваше целия коридор. Четиридесетинагодишен, Цинкавич имаше огромно безформено тяло и велуреното му сако беше толкова издуто на хълбоците, сякаш покриваше кобур с два револвера с по шест патрона. Кожата му беше с цвета на стрида, а белезникавата му коса беше подстригана с машинка, от което квадратната му глава изглеждаше като бетонно блокче. Цинкавич работеше за отдел „Семейни грижи“ в прокуратурата на Пинчър и беше — ако това изобщо бе възможно — още по-голям сухар и от шефа си. Хранеше се сам в кафенето всеки ден и беше известен като Цинк Амебата, защото непрекъснато се въртеше при споразумения. Според Стив беше въпрос на лош късмет, че Цинкавич представляваше щата в делото за попечителство над Боби.

Стив си мислеше, че делото ще е фрас-прас и готово. Аз съм му вуйчо, обичам Боби, естествено, че ще остане при мен. Но нещата бяха загрубели. На прослушването Цинкавич нарече Стив „некомпетентен, негоден и несвикнал със семейния живот настойник“ и предложи грижите за Боби да се поемат от държавата. Стив беше шокиран защо рутинна процедура се превръща в ожесточена улична схватка.