Пол Ливайн - Зелено дайкири

Следващата сутрин беше сива и студена, поне по стандартите на Маями. Облаци с цвета на стари монети от пет цента се кълбяха откъм север, ветрове вдигаха прахоляк, листа се откъсваха от върховете на палмите. Вчера делото за контрабандата на птици беше потръгнало. Виктория беше изложила доказателствата си, Стив си беше мерил приказките. Дори беше удържал обещанието си наполовина. Играеше мило, но искаше да спечели. Делото щеше да продължи в десет сутринта. Щеше да се подготви за съда, но преди това трябваше да приключи с домашните задължения.

Във ветровитото си бунгало на Къмкуот Авеню в Коконът Гроув в компанията на Джими Бъфет, който пееше „Охлади ме“, Стив печеше сандвичи със сирене и шунка и разбиваше нектар от папая. Необичайна закуска, но Боби избираше менюто. Такава беше уговорката, детето щеше да си изяжда всичко в чинията, ако то избираше храната.

Независимо от времето Боби носеше широки шорти и тениска на „Флорида Марлинс“. Той беше много слаб, с тънки като свирки ръце и крака и пясъчноруса щръкнала коса, сякаш току-що е бръкнал с пръст в контакта. Образът на идиота на класа — ако ходеше в Карвър, а не учеше у дома — се завършваше от два реда лъскави шини и дебели черни очила, които непрекъснато бяха мърляви и изкривени на една страна.

Боби не можеше да намери пътя към къщи от парка, който се намираше на три пресечки разстояние, но беше в състояние да повтори всичко, което чуеше или прочетеше. Дума по дума. В резултат Стив никога не можеше да спечели спор за настоящи събития, бейзболни резултати или дали е обещал пътуване до Дисни точно преди седемдесет и осем дни, четиринайсет часа и двайсет минути. Лекарите го наричаха ехолалия, обратната страна на заболяването на момчето.

Наскоро Боби беше намерил италиански готварски сайт в интернет и беше луднал по печени сандвичи. За да у годи на племенника си, Стив купи грил за сандвичи, който използваше сутрин, обед и вечер.

Сега, докато оформяше сандвича на Боби със старанието, с което Микеланджело ваел статуите си, момчето стоеше отстрани и наблюдаваше да не сбърка някъде. Ако сиренето потечеше отстрани на хляба или чертите от грила бяха неравни, Боби щеше да се разкрещи, да удря главата си в бара и да хвърля сандвичите из кухнята като фризби.

— Чиабатата 8 8 Марка италиански хляб. — Б.пр. прясна ли е? — попита Боби.

— А ти как мислиш?

— Шунката „Блек Форест“ ли е?

— Абсолютно.

— Сиренето „Рикота“ ли е?

— Овче. Точно както ми поръча, хлапе.

От напрежението в погледа на Боби плутоният и уранът спокойно можеха да се разпаднат. Чак когато извадеха сандвичите от тостера — апетитна смес от шунка и разтопено сирене, хрупкав хляб със симетрични следи от грила — момчето щеше да се успокои. Докато сандвичите се печаха и Джими Бъфет пропагандираше, че живеел за почивните дни и ги вършел едни, телефонът иззвъня. Понеже беше сигурен, че трубадурът от Уест Енд не се обажда да го покани на риба, Стив остави да се включи секретарят.

— Обажда се Хърбърт Т. Соломон. Пенсиониран юрист.

Бащата на Стив беше роден в Савана и макар че Хърбърт Соломон вече половин век не живееше в Дълбокия Юг, беше запазил провлечения си мелодичен говор. Акцентът според Стив беше умишлен и преувеличен, визитната картичка на Хърбърт. В албума му имаше избледняла изрезка от вестник, в която заключителната му реч се описваше като „мелодичен химн към ангелите, простонародна като ферма, по-сладка от меласа, прочувствена като молитва“. Собственият стил на Стив, ако изобщо можеше да бъде описан, щеше да бъде оприличен по-скоро на граната, избухнала в септична яма.

— Съгледвачите ме осведомиха, че пак си бил в панделата — разнесе се гласът от секретаря. — Стивън, учил съм те да печелиш елегантно и със стил, не с щуротии и палячовщини. Кога най-после ще доведеш внука ми долу при мен?

„Долу“ беше Шугърлоуф Кий, малко на север от Кий Уест — личния ГУЛаг на Хърбърт, макар и значително по-топъл от Сибир.

— Някой трябва да научи това момче как се лови риба и е повече от сигурно, че няма да си ти.

Дядо води внуче на риба. Тук заприлича на Норман Рокуел, помисли си Стив не без известна горчивина. Хърбърт Соломон беше от мъжете, които ставаха много по-добри дядовци, отколкото бащи. Колко време беше прекарал със Стив? Колко пъти бяха играли с топка? Излизали заедно? Ходили на екскурзия?

Стив още обвиняваше баща си, че беше поставил кариерата си на първо място, а семейството далеч на второ. Хърбърт Соломон беше станал такъв, какъвто искаше: великолепен юрист и великолепен съдия, преди да падне отвисоко. Стив имаше други амбиции. Много ясно, че искаше да успее, ако можеше да го направи по негов си начин: без компромиси, без политически гадории, без целуване на задници. Досега не се беше получило.