Пол Ливайн - Зелено дайкири

Чудеше се какво точно си спомняше Боби. Никога не бяха говорили за това. Стив обаче си спомняше всяка секунда, като се започне от обаждането на сестра му.

Джанис беше в едно от онези еуфорични настроения, които придружаваха всяка промяна в живота й, докато не откриеше, че си е все същият човек без ценности, постижения и цели в живота. Точно се беше преместила в една комуна, ръководена от някакъв откачен религиозен култ. Вселенските приятели на мира или някакво друго подобно кретенско име. Бяха се заврели навътре в горите на Флорида. Доколкото Стив знаеше, вярваха, че Бог се намира в листата на зелените растения, най-вече в канабиса. За тях оргиите имаха целебно въздействие, макар че според Стив в резултат по-скоро се появяваха херпеси.

В началото Джанис се обаждаше на всеки две седмици, най-вече за да му иска пари. Стив винаги говореше с Боби и му се струваше, че всеки път момчето става все по-неконтактно. Стив се разтревожи. Не за сестра си, която като хлебарките щеше да оцелее и след ядрен взрив. А за Боби, който беше десетгодишен и съвсем беззащитен. Майчинските инстинкти на Джанис, както Стив знаеше, бяха като на гърмяща змия, а гърмящите змии изяждат малките си.

Стив си спомни тръпката, която премина през него, първия път когато Джанис отказа да извика Боби на телефона. Имал работа. Следващия път бил отишъл до града с размъкнатите й приятели. Следващата седмица му каза, че на момчето не му се говорело.

Тогава Стив избухна:

— Дай да го чуя, по дяволите!

— Да го духаш, братленце.

— Друсана ли си?

— Да не си ченге?

— Хайде, Джанис. Къде е той?

— Той е мое дете. Гледай си работата.

— Ще се обадя на Службата за защита на децата.

— Късмет! Ще се насерат от страх да дойдат дотук.

— Тогава аз ще дойда.

— Опитай. Имаме ограда от бодлива тел и откачалки с пушки.

В съзнанието му се въртяха ужасяващи картини. Боби загубен или ранен. Боби, продаден за няколко дози крек. На другия ден отлетя до Талахаси, нае кола и пое на запад към Апалачиокола Форест и после се спусна надолу по река Оклокони. Беше януари, от Канада на юг се беше спуснал студен фронт и Панхендъл беше покрит със снежинки. Прекара един ден, увит в одеяло, на едно възвишение близо до комуната — търсеше с бинокъла Боби, но не го видя.

Видя обор с провиснал силоз, барака с покрив от нагънатата ламарина и къща, от чийто комин се виеше черен пушек. Дузина чорлави брадати мъже с мръсни дрехи обработваха насажденията с марихуана. Размъкнати жени с пуловери и дълги поли им носеха димящи чаши кафе. От високоговорителите се чуваше ню ейдж.

След няколко часа краката му станаха на камък от студ. Най-сетне, малко преди мръкване, мерна Джанис, с кубинки и оранжевата карирана фланела на университета в Маями, която му беше отмъкнала преди години. Носеше купа със супа от къщата към бараката. Стив не знаеше как се досети какво става. Тя носеше храна на сина си, хранеше го така, както повечето хора хранят кучетата си. Погледна през бинокъла и видя нещо, което беше сигурен, че ще помни, докато и последният спомен не се изтриеше от главата му.

От купата не се вдигаше пара.

В най-студения ден на годината помията, която Джанис даваше на сина си, беше студена колкото собственото й вкочанено сърце.

Скри се в бараката и той преброи — хиляда, две хиляди — преди да се появи отново без купата.

Двайсет секунди.

Джанис беше прекарала дванайсет секунди със сина си, преди да се върне обратно в къщата, където димът се виеше от комина. Над бараката не се виждаше пушек, нямаше прокарани жици за ток.

Имаше само две категории престъпници, които Стив не би представлявал като адвокат. Педофили и мъже, които бият жени. Но ако в този момент сестра му беше наблизо, щеше да й нанесе сериозни телесни повреди. В този момент нямаше значение, че и самата Джанис беше изгубена душа, която щеше за една нощ да се отрече от своя еврейски Бас-Мицвах 9 9 Еврейски празник, кръщение на 13-годишните в юдаизма (за момчета — Бар-Мицвах). — Б.пр. и да се обърне към Исус, ако може да отмъкне пари и дрога.

Стив изчака да стане полунощ, като наблюдаваше къщата. Отвътре се носеше смях и музика, виждаше се как зад прозорците се движат хора, мъже пикаеха през верандата. Задряма неспокойно на студа и се събуди от крясъка на бухал под леденостудения дъжд. Минаваше три. Къщата беше тъмна и притихнала, докато той си проправяше път от хълма към бараката и се хлъзгаше по мокрите скали, осветени от полумесеца. Някъде наблизо се чу вой на куче.