Пол Ливайн - Зелено дайкири

Бараката беше заключена с най-обикновено резе. Вратата изскърца, когато Стив влезе и светна с фенерчето. Блед и недохранен, Боби лежеше свит на кълбо в метална клетка за куче, до него имаше кофа с урина и празна паница. Беше по долни гащета и ватирана фланела. Бос. Краката му бяха мръсни и покрити с рани.

— Боби, чичо Стив е.

Момчето се свря в най-отдалечения ъгъл на клетката с ококорени от страх очи.

— Не бой се.

Боби започна да се клати напред-назад.

— Помниш ли ме?

Клатенето стана по-бързо.

Клетката беше заключена с катинар и Стив се опита да откачи вратата от пантите с голи ръце. Точно в този миг вратата на бараката се отвори с трясък и един широкоплещест мъжага с чорлава брада влезе вътре. Мъжът можеше да е на трийсет и на шейсет или някъде помежду. Носеше мръсно червено яке и кожена ушанка. Лицето му беше покрито с чернилка, която приличаше на сажди. Стискаше тояга, дебела колкото човешка ръка. Вероятно дъбова, завита в горния си край като овчарска гега.

— Аз съм чичото на момчето — каза Стив. — То идва с мен.

— Никъде няма да ходи — отвърна мъжът.

Боби продължаваше да се клати.

Мъжът скъсяваше разстоянието помежду им и замахваше с извитата тояга. Гласът му прокънтя:

— „Болни изцелявайте, мъртви възкресявайте, прокажени очиствайте, бесове изгонвайте“, Матей, Десета глава, Стих Осми.

— Разкарай се от пътя ми. Соломон. Първа глава. Втора няма да искаш да чуеш.

— Махай се!

Мъжът замахна с тоягата. Стив пое удара с рамото си и залитна назад. Мъжът замахна отново, Стив задържа тоягата с две ръце и я тласна с все сили назад. Блъсна мъжа в стената на бараката и притисна тоягата към врата му. Лицето на Стив беше заровено в кожената яка на подгизналото яке и от спарената миризма на мокро куче започна да му се повдига. Мъжът се гърчеше и се опитваше да си поеме въздух. Опита се да ритне Стив в слабините. Стив продължи да натиска, като опря тоягата в адамовата му ябълка. Когато лицето на нападателя му почервеня и от гърлото му започнаха да излизат хрипове, той го пусна и онзи се свлече на земята.

С тоягата в ръце Стив се обърна към Боби.

— Катинарът. Къде е ключът?

Момчето се клатеше, без да каже нито дума.

— Боби, разбираш ли какво ти казвам?

— Чичо Стив, внимавай!

Стив се извърна и замахна с тоягата като с бейзболна бухалка, преди още да е видял мъжа, който се надигаше от пода с ловджийски нож в ръка. Наведе глава, извъртя хълбок, беше бърз, но мощен удар.

Тоягата улучи мъжа точно над слепоочията и се чу как костта изхрущя: падна като патица, свалена от ловец. Стив се изправи над него, тежко си поемаше въздух, чувстваше как сърцето му ще изскочи. Замръзна на място, изпълнен със страх. Уби ли го?

— По-добре да вървим, чичо Стив.

Гласът идваше от толкова близо, че Стив се сепна. Боби стоеше вън от клетката, задната решетка беше извадена.

— Мама не знае, че мога да излизам.

Мъжът на земята започна да стене и опита да се изправи на крака. Слава Богу, не беше мъртъв! Стив грабна Боби и го вдигна на ръце, удивен колко лек беше. Само колене и лакти, никакво месо по кокалите.

Измъкнаха се от бараката. Кучетата лаеха. В къщата запалиха светлини. Стив различи неясни фигури на верандата и силуета на нещо, което приличаше на ловджийска пушка или винтовка.

— Стой!

Понесъл Боби на ръце, Стив побягна. Спусна се към дърветата, чу изстрели зад гърба си, погледна през рамо и видя мъже с фенери. Пушката изтрещя. Още един изстрел проехтя над долината. Той се спусна през гората, прескачаше повалените стволове, хлъзгаше се върху мокрите скали, прекоси един поток, изкачи се с мъка по склона и се спусна от другата страна, мина през цял ред махагонови дървета, тичаше с всички сили, без да спира, докато вече не светеха фенери, не се чуваха пушки и не се виждаха мъже.

Бяха в колата на път към Талахаси, когато Стив проговори:

— Съмнявах се, че ме помниш.

— Заведе ме да плуваме с шнорхели — отвърна Боби.

— Вярно. Водих те. Беше на пет или на шест.

— Беше единайсети септември. Бях на пет плюс осем месеца и три дни. Видяхме много зелено-жълти рибки със сини петна, които блестяха.

— Скаларии.

— Holacanthus ciliaris. Кръстих едната.

— Наистина ли?

— Каза ми да не пипам корала, защото ще се счупи и ще му трябват стотици години, за да порасне пак. Най-много ми харесаха морските ветрила, защото ти махат, като че ли сте приятели. И рибата папагал. Sparisoma viride. Приличат на папагали, ама не говорят.

— Как си спомняш всичко това? Откъде знаеш латинските им имена?