Пол Ливайн - Зелено дайкири

— Както не можеш да завреш контрабас в задника на магаре, така и с глупак не можеш излезе на глава — продължаваше Хърбърт.

Никаква родителска подкрепа, помисли си Стив и сграбчи слушалката:

— Здрасти, тате, дай по-спокойно.

— Защо не вдигаш телефона?

— Защото не ми се спори в седем сутринта.

— Не бъди такъв страхливец. Какво стана, че Ървин Гридли те прати на топло?

— Нищо страшно.

— Как не! Само ме излагаш, по дяволите!

— Аз те излагам? Моята снимка не беше по вестниците и не аз си опразних офиса преди да ме подведат под отговорност.

— Снимката ти не се е появявала във вестниците, защото се занимаваш с кокошкарски дела.

— Трябва да затварям, татко.

— Чакай. С какво ще си облечен днес в съда?

— Боже, не съм на десет години! Няма нужда да…

— Без копринени костюми и без пръстени с розови камъни.

— Татко, вече никой не се облича така.

Беше облякъл униформата си — тъмносив костюм без никакви извращения, светлосиня риза, семпла раирана вратовръзка. Беше решил, че държанието му привлича достатъчно внимание и няма нужда да прилича на панаирджия.

— На микрофон ли си ме пуснал, синко?

— Не, защо?

Хърбърт сниши гласа си, сякаш въпреки всичко можеха да го чуят.

— Безотговорната ти сестра се обади.

Искаше да каже Джанис. Безотговорната дъщеря на Хърбърт, безотговорната майка на Боби, безотговорната сестра на Стив. „Безотговорна“ не толкова като прилагателно, колкото като ново кръщелно име.

— Излязла е от затвора — продължи Хърбърт.

— И как така?

Последното, което Стив знаеше, беше, че сестра му излежава тригодишна присъда без право на обжалване за пласиране на наркотици и кражби. А колкото до бащата на момчето… Трябваше да се завърти колелото на нещастието, за да се разбере кой беше той.

— Беше доста уклончива.

— Представям си. — Стив занесе телефона във всекидневната, за да не може Боби да го чуе. — Колко пари ти поиска?

— Нито цент.

— Сигурен ли си, че е била тя.

— Спомена нещо за голяма крачка, щяла да промени живота си. Говореше за Нова Зеландия, но като си я знам, може да е имала предвид и Ню Мексико.

Стив сниши гласа си:

— Стана ли дума, че иска да види Боби?

— Иска, но аз й казах, че вероятно няма да й позволиш.

— След това, което му причини, дяволски прав си, не бих й позволил.

— И тя така смяташе. Така че бъди нащрек.

— Какво искаш да кажеш? — Но още докато го изговаряше, Стив знаеше какво точно има предвид баща му. — Мислиш, че ще се опита да отмъкне Боби?

— Не вярвам нито на нея, нито на надрусаната религиозна тумба, с която се влачи.

Стив не можеше да не се съгласи, така че си замълча.

— Знаеш за какво да внимаваш — продължи Хърбърт. — Затваряне на телефона, опашки, непознати, които се въртят наоколо. И не пускай Боби сам навън.

— Разбрах, татко. Благодаря. Извинявай за преди малко…

„Защо, по дяволите, му се извинявам? Той ме обиди.“

— Забрави! Дай да чуя внука си.

Стив се върна обратно в кухнята, даде телефона на Боби и провери грила. Но нещо го човъркаше.

Стар зелен пикап с тъмни прозорци и огромни гуми.

Беше го видял сутринта, малко преди зазоряване. Излезе да вземе вестника, преди да го изпоцапат меките червени зърна на бразилския пипер. Един зелен додж, целият набразден с кал, беше паркиран зад ъгъла. Пикапът потегли прекалено бързо за шест часа сутринта. Опита се да събере картината. Имаше нещо в пикапа, което го беше впечатлило.

„Мрежата против калинки, вързана за предната броня.“

Което значеше, че пикапът не беше местен. Калинките се срещаха в горните щати, оранжево-черни насекоми, които се чифтосваха във въздуха и се размазваха насред любовния акт върху металика на колата. Всъщност пикапът не беше ли там и онази вечер, когато докара Боби, след като ходиха за сладолед в „Уип Ен Дип“? Не си спомняше добре, можеше и паметта да му върти номера.

„Успокой се. Не ставай параноик. Добре, Джанис живее в горните щати, пикапът беше оттам, което означава… Нищо. Нищичко. Дивотии. Но старецът е прав. Стой нащрек. И си отваряй очите.“

Стив слушаше как Боби говори с дядо си за стръв и се чудеше на напредъка му. Преди десет месеца, когато Стив го спаси — няма как да се използва друга дума, — момчето беше прекалено уплашено, за да говори по телефона.

Стив не каза на никого какво точно се беше случило през онази мразовита нощ в Калхоун Каунти. Дори на баща си. Дори на доктор Равкдрайв. Още по-малко на Цинкавич.