Пол Ливайн - Зелено дайкири

— Сбогом, Соломон! — каза тя, бутна вратата и се запъти към съдебната зала.

Виктория знаеше, че има по-малко от две минути, преди съдията да се върне в залата. Седнала с идеална стойка на банката на ищеца, тя трескаво пишеше на една розова карта.

„Ваша милост, за съжаление, мой дълг е според Част Втора на Правило 4, Параграф 3.3 от Етичния кодекс да докладвам за възпрепятстване на справедливостта…“

Джанис седеше на свидетелското място и прелистваше едно от списанията на съдия Рол, Цинкавич я наблюдаваше от покритата си с трохи банка. Вратата на залата се отвори и Стив влезе с валсова стъпка, подсвирквайки си.

Подсвиркаше си!

Някаква весела мелодийка. Опитва се да ме разсее, реши Виктория, да ме отклони от това, което законът ме задължава да направя.

Стив се приближи до Цинкавич и го тупна по гърба:

— Джак, приятелю, да обядваме заедно някой път, какво ще кажеш?

— Да не си пил? — попита Цинкавич.

— Хей, сестричке — провикна се Стив. — Въпреки всичко още те обичам.

— Добре ли си, Стиви? — попита Джанис.

Виктория разтревожена гледаше как Стив обикаля около нея, той й намигна и каза:

— Изглеждаш направо зашеметяващо, сладкишче.

Опита се да не му обръща внимание и продължи да пише бележката:

„Моят съдружник Стивън Соломон е извършил сериозно нарушение на…“

Стив застана отпред и започна да пее: „Колко дълбока е любовта ти“ Пееше! Като сантименталните „Би Джийс“, само че фалшиво.

После той се плъзна из предната част на залата, като полюшваше хълбоци, сякаш танцуваше румба с невидим партньор.

Танцуваше!

Виктория се опита да не го гледа, но това беше невъзможно. Гъвкав като змия, той се виеше от катедрата на съдията до люлеещата се врата и пееше. Нещо между „да си под проливния дъжд“ и „да живееш в свят на глупци“, той се плъзна по масата и разбута със задник картончетата й.

— Спри да си водиш бележки, Вик.

— Махай се! — тя сграбчи картончетата си, като че ли бяха банкноти от хиляда долара.

— Сигурно се чудиш защо съм толкова щастлив.

— Не ме е грижа.

— Просто реших, че няма да кажеш нищо на съдията. И знаеш ли защо?

— Разкарай се от мен, и то веднага!

Не можеше да повярва на безочието му. Дори след всичко това продължаваше да е толкова самоуверен.

— Защото знам какво те зарежда, Вик.

— Ха!

— Знам какво е важно за теб. По-важно от всички закони във всички книги.

— Каквото и да си мислиш, че знаеш, Соломон, грешиш.

Той й се ухили все едно й казваше „Хванах те“ и на нея й се прииска да му удари още един шамар.

— Независимо какво мислиш за мен, ти обичаш Боби — продължи Стив. — Видях го изписано на лицето ти, когато той даваше показания. Той каза, че иска ти да си му майка. И погледът ти говореше, че и ти би желала същото. Обичаш хлапето с цялото си сърце и душа. И понеже знаеш, че мястото му е при мен, няма да можеш да си простиш, ако направиш нещо, с което да му попречиш да бъде с мен. Както винаги си ми казвала, любовта е по-силна от закона. Така че скъсай картончетата си, Виктория, защото може и да ме презираш до края на живота си, но няма да причиниш това на Боби.

Той скочи от масата и се настани на стола до нея. Виктория търсеше отговор, но преди да каже нещо, задната врата на съда се отвори и съдия Алтия Рол влезе забързано с развяваща се тога.

— Не ставайте — каза тя и седна на стола си с висока облегалка. — Ще свършим много бързо.

Беше представление. Стив изобщо не беше толкова сигурен, колкото се мъчеше да изглежда. Но беше опитал, беше се прицелил дълбоко във Виктория, в онази част, която тя държеше скрита. Беше се прицелил в сърцето й.

Ако не се получеше, ако го издадеше пред Амебата и съдията, имаше още една възможност. Трябваха им няколко дни, за да задвижат машината на наказателната съдебна система. Не могат да ти пратят обвинителен акт за една нощ. Трябват призовки, клетвени декларации, свидетелски показания. Щеше да има достатъчно време да натовари на стария кадилак всичко важно — няколко пуловера, няколко книжки на Джон Д. Макдоналд, тостера за панини — и чичото и племенникът щяха до поемат по пътя. Накъде, не знаеше.

Матаморас, Мексико? Тегучигалпа, Хондурас?

И на двете места не беше ходил, просто му харесваше как звучат.

— А сега, госпожице Соломон — започна съдията, приковавайки Джанис със стоманен поглед, — въпросът ми е следният…

Стив погледна крадешком към Виктория. Тя седеше на края на стола и изглеждаше като птица, която се кани всеки миг да полети.