Пол Ливайн - Зелено дайкири

— Какво ви каза господин Тигпен за срещата си с брат ви през онази съдбоносна нощ?

— Протестирам, косвени показания — намеси се Виктория.

— Приема се — каза съдията.

— Ваша милост, според мен доказателството влиза в изключението за признания, направено в момент на силен афект.

— Забрави — отряза го съдията.

— Госпожице Соломон, без да ни казвате какво ви е казал господин Тигпен, в какво състояние се намираше той, когато говорихте с него онази вечер?

— Черепът на Руфъс беше пукнат.

— Аха — каза Цинкавич. Започва се.

— Не стана по-умен от това, да ви кажа — продължи тя.

— Видели сте господин Тигпен ранен след срещата му с брат ви?

— Да.

— Господин Тигпен каза ли ви нещо?

— Да.

— А докато ви говореше, развълнуван, сърдит или ядосан беше?

— Беше бесен.

— Повиши ли глас?

— Направо се дереше. От него шуртеше кръв като от заклано прасе.

Цинкавич се обърна към съдията.

— Мисля, че сме на прага на изключението за признание, направено в състояние на силен афект, при което косвените показания се приемат.

Виктория се накани да протестира, но Стив сложи ръка на рамото й.

— Остави го — прошепна той.

— Защо?

Стив невинно присви рамене, но тя го изгледа с ледено подозрение.

— Тъй като не чувам протест — каза съдия Рол, — приемам, че ищецът също като съда няма търпение да чуе продължението. Давайте.

Цинкавич сниши гласа си, явно си мислеше, че това му придава нотка на загадъчност.

— И какво по-точно ви каза господин Тигпен, докато лежеше и от него шуртеше кръв като от заклано прасе?

— Руф ме погледна и каза: „Тъпа путко, заключила си детето в клетка за кучета, но не си залостила бараката.“

Устата на Цинкавич увисна толкова, че спокойно можеше да глътне поничката цяла. Съдия Рол се извърна към Джанис, сякаш не вярваше на ушите си и искаше да чуе отново казаното. В залата се чуваше само бръмченето на вентилационната система.

Никой не помръдна.

Нито Виктория.

Нито Цинкавич.

Нито съдия Рол.

Стив погледна всеки един от тях. Всеки имаше свой живот. Сметки за плащане, коли за поправка, лекарски прегледи. Рутинните ангажименти на ежедневието. Но в този миг — застинал във времето, като насекомо в кехлибар — умовете им се съсредоточиха върху една и съща картина. Картина, която той беше сигурен, щяха да виждат отново и отново, както той я виждаше отново и отново.

Невинно дете, заключено в клетка за кучета в барака.

Най-накрая съдия Рол каза:

— Казахте, че денят бил мразовит?

— Дворът беше станал на ледена пързалка — отвърна Джанис.

Съдия Рол дъвчеше гумичката на молива си.

— Как беше облечен синът ви?

— Май с гащи и фланелка. — Съдията се вторачи невярващо в нея и Джанис добави: — Не бях много на себе си по онова време.

— В бараката имаше ли някакво отопление?

Джанис поклати глава.

— Ваша милост, нямате право да разпитвате свидетелката ми вместо мен — каза Цинкавич.

— Сядай и не мърдай. Свърших с теб.

Стив знаеше, че съдия Рол беше чувала истории за деца, възпитавани с гасене на цигари, държани гладни в домове, пълни с храна, подлагани на сексуален тормоз. Съдиите, ченгетата и следователите виждаха ужасяващи неправди и след време, предполагаше той, умовете им създаваха буферна зона, за да спасят психиката си. Но можеше ли човек наистина да не се шокира и да не се отврати от жестокостта към деца?

— А сега, да оставим глупостите и да караме по същество — продължи съдията. — Брат ви е дошъл във фермата, където сте се друсали и сте държали сина си като с животно — гол и на студа. Имало е кавга с господин Тигпен, който също е злоупотребявал с наркотици, след което брат ви е отвел сина ви в дома си, където се грижи за него, осигурявайки му сигурност и уют.

— Да, точно така е.

— Ваша милост, протестирам — каза Цинкавич.

— Иди да протестираш някъде другаде — съдия Рол се наведе към Джанис. — Госпожице Соломон, искам за миг да се поставите на мое място.

— Не и ако трябва да нося тоя син парцал.

— Какво бихте избрали: да поверя сина ви на грижите на държавата, или да направя брат ви негов настойник?

Въпросът на деня, помисли си Стив.

Въпросът за сто хиляди долара.

Виктория скочи на крака.

— Ваша милост, може ли да прекъснем за малко, преди свидетелката да отговори?

— Какво? — Стив не можеше да повярва. — Остави я да отговори.

— Млъкни.

— Какъв е проблемът? — попита съдия Рол.

— Само пет минути, Ваша милост.