Пол Ливайн - Зелено дайкири

Ето го. Краят на изречението. Сега щеше да го закове.

— Краката адски ме болят — тя сложи глезена си върху коляното, разкопча каишката на обувката „Прада“ и я хвърли на Стив. Втората обувка долетя миг по-късно. Хвърли я ниско, но той се наведе и я хвана с една ръка.

Виктория се запъти към съдийската банка по чорапогащник.

— Докъде бях стигнала, Ваша милост?

— Някъде между безотговорното и дразнещо държание на господин Соломон и вашите идеални две цяло и четири деца. Много ми харесва вашия лак за нокти? „Залез в Малибу“?

— „Зарево над пустинята“, Ваша милост?

Виктория се върна до банката си и за миг Стив се уплаши: кафявата тафтена блуза можеше да е следващата.

— Стив Соломон ме научи на много неща — каза тя. — Когато законът не работи, казва той винаги, изработи го ти. Първоначално ми прозвуча незаконно или поне неморално. Но не е. Когато се използва за добро, това всъщност е истинската същност на закона. Закон примесен със състрадание. Закон, който търси истината. Закон, който защитава невинния. Това е единственото място, където законът и справедливостта се срещат наистина — тя се извърна към Стив, очите й бяха пълни със сълзи. — Иначе сме просто роботи. Безчувствени автомати. Без сърце и без душа. Sin alma o corazon.

Тя вдигна един кламер от масата, разтвори го и прободе пръста си с острия край.

Ох!

Вдигна ръка. От пръстта й се показа капчица кръв.

— Аз не съм робот. Кървя. Усещам болка. Усещам и любов. Същото усеща и Стив Соломон. Не познавам никого, който да обича едно дете повече, който да се отдава до такава степен на едно дете.

Тя застана за миг, беше като зашеметена, после се обърна към съдия Рол.

— Ваша милост, бихте ли ме извинили?

— Вървете — каза съдия Рол и махна с ръка, — преди да сте изцапали с кръв полата си. „Филип Адек“?

— „Дзанела“.

— Чудесна е. Иска ми се и аз да бях по-висока, за да нося разкроени поли.

Виктория грабна чантата си и се запъти към вратата, като заряза обувките, сакото и клиента си.

— Цинкавич, имате ли нещо да добавите във връзка с делото? — попита съдията.

— Само че ми се иска да бях станал зъболекар — отвърна Цинкавич.

Съдия Рол се облегна назад и направи пълно завъртане от 360 градуса. Когато спря, се загледа втренчено в Стив.

— Явно сте много надарен, господин Соломон.

— Моля да ме извините, Ваша милост?

— Да разгорещите и объркате толкова една жена — въздъхна тя. — Вие мъжете от рода Соломон сте голяма работа.

— Да, госпожо — съгласи се Стив, защото не знаеше какво друго да каже.

— Добре, ето как ще стане. — Съдията придърпа папката с делото и написа съдебното решение отгоре. — Искът на господин Соломон се приема. Дават му се пълни настойнически права без никакви ограничения, освен молбата ми да води Боби в кабинета ми на обяд от време на време.

Тя удари с чукчето и стана от председателското място. Цинкавич събра папките си и напусна, без да каже нито дума.

Стив остана сам, по сакото му имаше парченца от накъсаните цветни картончета.

Държеше една от обувките на Виктория, беше все още топла отвътре. И се чудеше как може едновременно да е толкова щастлив и толкова тъжен.

Франк Синатра пееше:

— Мразя тази песен — каза Стив и натисна друго копче на радиото.

— Чудно защо — каза Боби.

— Не е заради това. Просто песента е слаба. Под достойнството на Франк.

— Аха.

Движеха се със стария кадилак със свален гюрук по Макартър Козуей към кантората на Стив. Боби седеше с кръстосани крака на предната седалка и ядеше маслен сладкиш с гуава. Беше ветровит зимен ден, красив като пощенска картичка. Палмите се полюшваха, рибарките се виеха над водата и ослепително бели лайнери се виждаха ясно, закотвени на кея.

„Защо се чувствам толкова нещастен?“

Реши, че отчасти се дължи на изчерпването на адреналин, отпадналост след битка. Бяха спечелили сензационното дело за убийство. Той беше спечелил настойничество над Боби. Истинско радостно събитие, по-важно от всяко друго дело, което беше водил или щеше да води. Боби вече говореше за предстоящото ходене за риба с дядо му.

Но въпреки това Стив беше връхлетян от усещане за празнота.

Виктория щеше да мине малко по-късно да си прибере нещата. И щеше да си тръгне.

„Спечели делото, изгуби момичето.“

Не че някога я беше притежавал, освен ако не броеше откраднатият час през сюрреалистичната нощ с огньове и сняг. Дали изобщо се беше случило? Може би всичко това беше сън.