Мери Кларк - Черни рози

Кери вдигна очи към Джонатан. Той бе застанал до леглото и се взираше в нея.

— Беше толкова разстроена. След като си дошла, сигурно искаш да си я прибереш. Чантата с дрехите и учебниците й е тук. Ще ти помогна да я занесеш до колата.

— Джонатан, Робин не е имала кошмари. Въобще не се е събуждала, нали? — попита със спокоен тон Кери.

— Не — отвърна безучастно той. — И би било по-безболезнено да не се събужда в момента.

На неясната светлина на нощната лампа Кери видя, че държи пистолет.

— Какво правиш, Джонатан? Къде е Грейс?

— Грейс спи дълбоко, Кери. Реших, че така е най-добре. Понякога силните успокоителни й помагат при болка. Разтварям й по едно хапче в какаото, което й нося всяка нощ в леглото.

— Какво искаш, Джонатан?

— Всичко да бъде така, както е било досега. Да съм председател на сената и приятел на губернатора. Да прекарам останалата част от живота си със своята съпруга, която наистина все още обичам. Понякога мъжете се отклоняват от правия път, Кери, и вършат щуротии. Позволяват на млади, красиви жени да ги ласкаят. Вероятно съм се поддал поради заболяването на Грейс. Знам, че постъпих глупаво. Давам си сметка, че сгреших. После просто се опитах да си върна обратно бижутата, които бях имал неблагоразумието да подаря на онова грубо и просто момиче, Риърдън, но тя не желаеше да се раздели с тях.

Размаха пистолета.

— Или събуди Робин, или я вземи на ръце. Нямаме време.

— Джонатан, какво възнамеряваш да направиш?

— Каквото е необходимо, колкото и да съжалявам за постъпката си. Кери, Кери, защо реши, че си длъжна да се бориш с вятърни мелници? Какво от това, че Риърдън е в затвора? Какво значение имаше, че бащата на Сузан е излъгал за гривната, която можеше толкова много да ми навреди? Така е трябвало да стане — да продължавам да служа на щата, който обичам, и да живея с жената, която обичам. Достатъчно се измъчвах, след като разбрах, че на Грейс й е известно за изневярата ми.

Джонатан се усмихна.

— Беше чудесна. Показа ми снимката и ми заяви: „Не ти ли напомня за моята брошка с цветето и пъпката? Изведнъж ми се прииска да я понося отново. Извади я от сейфа, скъпи.“ И двамата знаехме за какво всъщност намекваше, Кери. И изведнъж от глупак на средна възраст аз се превърнах в мръсник.

— И уби Сузан?

— Защото не само не пожела да ми върне бижутата на съпругата ми, а прояви наглостта да ми заяви, че има нов интересен приятел, Джими Уийкс. Боже мой, този човек е негодник! Мафиот! Кери, или събуди Робин, или я вземи на ръце.

Робин се размърда.

— Мамо! — Отвори очи и седна в леглото. — Мамо — детето се усмихна, — защо си тук?

— Ставай, Робин. Тръгваме си.

Ще ни убие, мислеше си Кери. Ще каже, че Робин е сънувала кошмари. Повикал ме е, аз съм дошла и съм я отвела.

Прегърна Робин. Момиченцето усети, че нещо не е наред, и се сгуши в нея.

— Какво се е случило, мамо?

— Нищо.

— Чичо Джонатан?

Беше видяла пистолета.

— Мълчи, скъпа — прошепна Кери.

Какво да направя, чудеше се тя. Джонатан е луд. Не може да се владее. Ако не беше отишъл да се срещне с Джейсън Арнът, Джеф щеше да ми помогне. Сигурна съм, че щеше да намери начин да ми помогне.

Заслизаха по стълбите. Джонатан изрече тихо:

— Кери, дай ми ключовете от колата си. Ще изляза навън заедно с вас. После двете с Робин ще се качите в колата.

Господи, продължи да разсъждава Кери. Ще ни застреля, а след това ще ни закара някъде и ще изостави колата така, че да изглежда като другите убийства, и ще го припишат на Уийкс.

Докато пресичаха вестибюла, Джонатан добави:

— Робин, наистина съжалявам. А сега отвори бавно вратата, Кери.

Кери се наведе, за да целуне Робин.

— Роб, когато се обърна, ти побегни — прошепна й тя. — Стигни до съседите и започни да викаш.

— Отваряй, Кери — повтори настойчиво Джонатан.

Кери бавно отвори вратата. Джонатан беше загасил лампата на верандата и единствената светлина идваше от слабия блясък на фенера в края на алеята за коли.

— Ключовете ми са в джоба — каза Кери. После се завъртя бавно и изкрещя: — Тичай, Робин!

Хвърли се върху Джонатан. Чу изстрел, усети пареща болка от едната страна на главата и й се зави свят. Мраморният под на вестибюла сякаш се повдигна, за да я посрещне. До нея долитаха звуци — още един изстрел, писъците на Робин, която викаше за помощ и гласът й заглъхваше в далечината, вой на приближаващи сирени.

После чуваше само сирените и риданията на Грейс.

— Извинявай, Джонатан. Съжалявам, но не можех да те оставя да го извършиш. Този път не. Не с Кери и Робин.