Мери Кларк - Къде си сега?

Стаята, която при първото ми посещение ми бе заприличала толкова много на дневната на баба ми по бащина линия в Джаксън Хайтс, бе в процес на пълно оголване и опразване от всякакви мебели. В единия ъгъл бяха струпани големи картонени кутии. Пердетата и тежките завеси бяха свалени от прозорците. По стените нямаше снимки, а страничните масички бяха освободени от лампите и джунджурийките, които бях видяла при предишното си посещение.

— Местим се в къщата си в Пенсилвания — рече Лил Крамър. — С Гюс сме готови да се пенсионираме.

„Бяга“ — помислих си, докато я изучавах. При все че стаята бе хладна, по челото на домакинята бяха избили капчици пот. Посивялата й коса бе опъната назад и твърдо пригладена зад ушите. Лицето й бе също така сиво като косата. Сигурна съм, че не осъзнаваше как ръцете й се търкат една в друга в уплашен, нервен ритъм.

Седнах без покана на най-близкия стол. Осъзнах, че няма абсолютно никакъв смисъл да преминавам направо към въпроса.

— Госпожо Крамър, познавали сте брат ми. Вие смятате ли, че е убиец?

Устните й се притиснаха една до друга.

— Не знам какъв е. — А после избухна: — Той разправяше куп лъжи за мен. Аз бях толкова мила с него. Наистина го харесвах. Грижех се добре за дрехите и стаята му. А после той ме обвини.

— В какво ви обвини?

— Няма значение. Не беше вярно, но не можах да повярвам на ушите си, когато го изрече.

— Кога се случи това?

— Няколко дни преди да изчезне. А после ми се подигра.

Нито аз, нито тя бяхме чули как входната врата се отваря.

— Затваряй си устата, Лил — нареди Гюс Крамър, докато пресичаше стаята. Обърна се с лице към мен. — А вие се махайте оттук. Брат ви имаше нахалството да се отнесе с жена ми скандално, а вижте сега какво е направил с онези млади момичета.

Побесняла, скочих на крака.

— Господин Крамър, не знам за какво говорите. Не мога да повярвам, че Мак се е отнесъл зле със съпругата ви по какъвто и да било начин, и съм готова да заложа собствения си живот, че не е виновен за никакво престъпление.

— Продължавайте да вярвате в каквото щете, но ми позволете да ви обясня за какво говоря. Жена ми ще получи нервна криза от тревога, че когато заловят вашия брат убиец, той ще се нахвърли върху нея и ще я обвини с мръсните си лъжи.

— Не го наричайте убиец — извиках. — Не смейте да го наричате убиец!

Лицето на Гюс почервеня от ярост.

— Ще го наричам както искам, но ще ви кажа нещо. Той е убиец, който ходи на църква. Лил го е видяла в деня, в който е оставил бележката в кутията за дарения, нали така, Лил?

— Тогава не носех очилата си, но съм сигурна. — Лил Крамър започна да плаче. — Познах го. Той ме видя, че го гледам. Искам да кажа, носеше дъждобран и тъмни очила, но беше Мак, в онази църква.

— Просто за ваше сведение: ченгетата бяха тук преди един час и ние им казахме това — изкрещя ми Гюс Крамър. — А сега се разкарайте оттук и оставете жена ми на мира.

В събота вечер, след като се увери, че Стив е излязъл за един от музикалните си ангажименти, Хауърд Алтман се вмъкна в апартамента му. Внимателно и сръчно постави скрити камери в дневната и спалнята. Видеото щеше да изпраща записите направо в личния му компютър.

„Защо по-рано не се сетих за това? — запита се, докато нагласяше камерите. — Благодаря ти, Стив, задето толкова си улеснил работата ми.“

Стив бе оставил лампите светнати и в двете стаи, както и в банята. „Дерек му поема сметките и за газ, и за електричество — помисли си с негодувание Хауърд. — А мен ме кара да си ги плащам!“

Стив беше мърляч. Леглото му не беше оправено. Няколко от онези глупави костюми, които носеше на някои от участията си, бяха натрупани на един стол. Частичните и целите перуки, които използваше, когато се въплъщаваше в някой от героите си, бяха захвърлени в картонена кутия до леглото. Хауърд изпробва една от тях — перука с дълга тъмнокестенява коса. Взря се в отражението си в огледалото, а после гневно отскубна перуката от главата си. С нея приличаше на жена и това го накара да се замисли за преподавателката, която някога бе живяла в този апартамент и я бяха убили.

„Не знам как Стив Хокни може да живее в жилище, което е принадлежало на убит човек — помисли си. — Трябва да се махна оттук.“

В понеделник вечерта Хауърд отиде да вземе господин Олсен за едно от уговорените им посещения на имотите, но старецът не си беше у дома. Домакинът в сградата му каза, че Олсен вече е потеглил с такси.