Мери Кларк - Къде си сега?

— Лукас, това е невъзможно — възрази Джак Роджърс, най-старшият сред помощниците му. — Тримата не можем да покрием сами цялата тази площ.

— Никой не ви е карал — сопна се Рийвс. Обикновено дълбокият му глас сега бе с няколко октави по-висок. — Погледнете списъците на хората, които използваме, когато ни трябва допълнителна помощ. Трябва да има поне тридесет пенсионирани ченгета, които да можем включим.

Роджърс кимна.

— Добре.

Рийвс сниши глас:

— Предполагам, че извършителят обича да е в центъра на вниманието. Може да иска да е на мястото на събитието, когато всички медии се втурнат натам. Лицата от всички снимки, които направите, ще бъдат уголемени в лабораторията ни. Не ме интересува колко са на брой — предполагам, че ще бъдат стотици. Може би — само може би — ще се окаже, че някой от тях е присъствал на медийните оргии и при онези други изчезвания. Повтарям, понастоящем ще работим по предположението, че Мак Макензи е невинен.

Той погледна към Роджърс.

— Защо не го кажеш, Джак?

— Добре, Лукас, ще го кажа. Ако си прав, може да намерим снимка на един и същ човек, който се е подвизавал на всички места. Може да е дебел, може да е слаб; може да е плешив, може да има опашка. Ще бъде някой, когото и собствената му майка няма да познае, и ще бъде Чарлс Макензи младши.

Детектив Боб Гейлър започна да издирва Зак Уинтърс и неделя след срещата на отдела. Зак не беше в приюта на Мот Стрийт, който от време на време бе негов дом. Не го бяха виждали на улицата от ранната събота сутрин, когато се бе шлял около „Бараката“, а после бе отишъл в апартамента на Грег Андрюс. В събота следобед го бяха разпитвали, а после би трябвало да се е отправил към обичайните си свърталища. Само че не се бе върнал в приюта.

— Зак обикновено се връща поне през ден — сподели с Гейлър Джоан Колман, привлекателна тридесетгодишна жена, която работеше в кухнята на доброволни начала. — Разбира се, зависи от времето. Обича района на клубовете в Сохо. Перчи се, че там му дават повече подаяния.

— Някога споменавал ли е, че е бил близо до „Бараката“ вечерта, в която е изчезнала Лизи Андрюс?

— Не, поне на мен. Но той си има неколцина, които нарича своите „истински добри другарчета“. Нека да поговоря с тях — грейна тя при мисълта да се заеме с детективска работа.

— Ще дойда с вас — предложи Гейлър.

Тя поклати глава.

— Не, недейте, ако искате да научите нещо. Обикновено не идвам за вечерята, но тази вечер замествам една приятелка. Дайте ми номера си. Ще ви се обадя.

Боб Гейлър трябваше да се задоволи с това. Прекара по-голямата част от деня, бродейки из Сохо и Гринич Вилидж, без да има полза.

Зак Уинтърс просто бе изчезнал от лицето на земята.

Верен на думата си, Дерек Олсен пристигна в офиса на Елиът Уолъс точно в десет часа сутринта. Походката му бе скована, костюмът — чист и изгладен, но излъскан от годините, а все още останалите му кичури бяла коса бяха пригладени по черепа му. От него се излъчваше особена бодрост и Елиът Уолъс, който го наблюдаваше, правилно заключи, че старият му клиент, ако все още постоянства в намерението си да ликвидира всичките си холдинги, то с нетърпение очаква да каже на своя племенник Стив и на управителя на сградите си Хауи, както и на всеки друг, за когото може да се сети, да иде да се гръмне.

С дружелюбна усмивка на устните Уолъс покани посетителя да седне.

— Знам, че няма да откажеш чаша чай, Дерек.

— Последния път чаят ти имаше вкус на препарат за миене на съдове. Кажи на секретарката си, че искам четири бучки захар и много сметана.

— Разбира се.

Олсен едва дочака Елиът да даде указания на секретарката си, преди да изрече с доволна усмивка:

— Ти и твоите съвети. Помниш ли как настояваше да се отърва от онези три полуразрушени градски къщи, които от години стояха затворени?

Елиът Уолъс знаеше какво предстои.

— Дерек, плащаш данъци и застраховки за тези руини от години. Разбира се, че цената на недвижимите имоти е скочила, но ако искаш, мога да ти докажа, че ако ги бе продал и бе купил акции, щеше да си на печалба.

— Не, нямаше! Знаех, че някой ден ще срутят онези сгради на ъгъла на Сто и четвърта улица и тогава предприемачите ще поискат моя имот.

— Предприемачите май са се справили и без него. Вече разкопават земята около онези блокове.

— От същата фирма се обърнаха към мен. Този следобед приключвам с продажбата.

— Поздравления — възкликна искрено Уолъс. — Но се надявам да не си забравил, че съм ти спечелил доста пари, правейки инвестиции от твое име.