Мери Кларк - Къде си сега?

В края на тричасовата си разходка бях физически и психически изтощена. Когато се върнах в Сътън Плейс, се съблякох, изкъпах се и си легнах. Спах цял следобед и се събудих в шест, чувствайки се с поне леко прояснена глава и малко по-способна да се справя с всичко. Облякох се в обикновени дрехи — риза на сини и бели райета и бели дънки. Не ми пукаше дали Ник ще се появи със сако и вратовръзка. Не исках да си помисли, че малката Каролин се конти за среща.

Ник пристигна точно в седем часа. Носеше спортна риза и памучен панталон. Възнамерявах да го избутам през вратата в мига, в който пристигне, но първите му думи бяха:

— Каролин, наистина трябва да говоря с теб и може би ще е по-добре да говорим тук.

Последвах го в библиотеката. Думата „библиотека“ звучи впечатляващо, но в действителност помещението изобщо не е толкова претенциозно — просто стая с рафтове с книги, удобни кресла и дървена част, която се отваря, за да се открие вграденото барче. Ник се запъти право към него, наля си скоч с лед, а после, без да ме пита, напълни една чаша с бяло вино и няколко кубчета лед за мен.

— Това си поръча миналата седмица. Четох някъде, че херцогинята на Уиндзор слагала лед в шампанското си — каза той, докато ми подаваше чашата.

— А аз четох, че херцогът на Уиндзор предпочитал уискито си чисто — вметнах аз.

— Като се има предвид, че е бил женен за нея, не бих се учудил. — Усмихна се кратко. — Шегувам се, разбира се. Изобщо нямам представа каква е била.

Седнах на ръба на дивана. Той избра един от фотьойлите и го завъртя.

— Спомням си, че обичах тези кресла — каза той. — Обещах си, че ако някога стана богат, един ден ще си купя поне едно такова.

— И? — попитах.

— Така и не ми остана време да помисля по въпроса. Когато започнах да печеля пари и си купих апартамент, си наех специалист по вътрешен дизайн. Тя предпочиташе западния стил. Когато видях готовия апартамент, се почувствах като Рой Роджърс.

Докато говореше, го гледах. Осъзнах, че сивото по слепоочията му бе дори по-ясно изразено, отколкото си мислех. Под очите му имаше торбички, а безпокойството, което бях видяла по лицето му миналата седмица, сега се бе превърнало в дълбока тревога. Вчера бе летял до Флорида, защото баща му бе получил сърдечен удар. Попитах го как е.

— Добре. Ударът наистина е бил лек. След няколко дни го изписват.

След тези думи Ник ме погледна право в очите.

— Каролин, мислиш ли, че Мак е жив? И ако смяташ така, дали е способен да извърши това, което подозират ченгетата?

На върха на езика ми бе да съм честна, да отвърна, че на този етап просто не знам, но успях да се спра навреме.

— Какво, за бога, те накара да го кажеш? Разбира се, че не. — Надявах се да звуча толкова възмутено, колкото се опитвах.

— Каролин, не ме гледай така. Не можеш ли да разбереш, че Мак бе най-добрият ми приятел? Така и не проумях защо би предпочел да изчезне. Сега се чудя дали в главата му не е ставало нещо, за което на времето никой не е разбрал.

— За Мак ли се безпокоиш, или за себе си, Ник? — попитах.

— На този въпрос няма да ти дам отговор. Каролин, единственото, за което те моля, умолявам те , е, ако той е във връзка с теб или ако ти се обади, не мисли, че му правиш услуга, като го прикриваш. Чу ли съобщението, което Лизи Андрюс е оставила на баща си тази сутрин?

За миг останах прекалено потресена, за да проговоря, а после успях да изрека, че цял ден не съм пускала нито радио, нито телевизия. Когато обаче Ник ми каза, единственото, за което можех да мисля, бе теорията на Барът, че Мак е откраднал собствената си кола. Налудничаво е, но това ми напомни деня, когато бях на пет или шест години и от носа на Мак внезапно потече река от кръв. Татко си беше у дома и грабна една от кърпите с монограм от закачалката в банята, за да спре потока.

По онова време икономка ни бе една възрастна жена, които обожаваше Мак, Тя толкова се разстрои, че се опита дп изтръгне кърпата от ръката на татко. „Тази кърпа е само за пред хората! — изписка тя. — Тя е за пред хората!“

Татко винаги разказваше тази история с огромно удоволствие, но никога не пропускаше да добави: „Горката госпожа Андерсън много се разтревожи за Мак, но в нейното съзнание красивите кърпи просто не биваше да се ползват. Казах й, че на тях е изписано нашето име и щом Мак иска, може спокойно да ги съсипва!“.

Можех да си представя Мак да открадне собствената ги кола, но не и да държи Лизи като заложничка и да измъчва баща й. Погледнах Ник.