Мери Кларк - Къде си сега?

— С изключение на онзи хедж-фонд.

— С изключение на хедж-фонда, съгласен съм, но това беше преди много време.

Чаят на Олсен и кафето на Елиът пристигнаха.

— Хубав е — рече Олсен, след като отпи една предпазлива глътка. — Точно както го обичам. А сега да преминаваме към темата. Смятам да продам всичко. Искам да учредя тръстов фонд. Ти ще го управляваш. Възнамерявам да бъде използван за изграждането на паркове в Ню Йорк — големи паркове с много дървета. В този град има прекалено много големи сгради.

— Много щедро от твоя страна. Смяташ ли да оставиш нещо на племенника си или на някой друг?

— Ще оставя на Стив петдесет хиляди долара. Нека си купи нови барабани или китара. Това момче не е в състояние да ме погледне на масата за обяд, без да се опита да отгатне колко ли време ми остава. Чух от двама от домоуправителите в сградите си, че се кани да поеме работата на Хауи като мой управител. Купува ми скъпа писалка и ме води на вечеря и тъй като демонстрирам добри чувства към него, си мисли, че може да сложи ръка на бизнеса ми. Той и неговите музикални щуротии! Всеки път, когато го отрежат от онези мизерни клубове измисля ново име за групата си от неудачници, намира облекло, което е последният вик на шантавото, и наема някой некадърен рекламен агент. Само заради майка му, сестра ми, Бог да успокои душата й, не съм го сритал по задника още преди години.

— Знам, че Стив е разочарование за теб, Дерек — опита се Елиът да запази състрадателното си изражение.

— Разочарование! Ха! Между другото, смятам да оставя петдесет хиляди долара и на Хауи Алтман.

— Сигурен съм, че той ще оцени щедростта ти. Знае ли за плановете ти?

— Не. И той започва да ме притиска. Има нахалството да смята, че е в правото си да очаква някакво голямо наследство от мен. Не ме разбирай погрешно. Той ми върши добра работа и аз съм ти благодарен, задето ми го препоръча, когато предишният управител не успя да се справи.

Елиът кимна, приемайки благодарността.

— Един от останалите ми клиенти продаваше сграда и спомена, че в момента Алтман няма работа.

— Е, скоро отново няма да има работа. Той обаче не е от моята кръв, пък и не разбира, че когато разполагаш със служители, добри като Крамърови, не може да ги притискаш само заради една или две излишни спални.

— Твоят адвокат все още е Джордж Роденбърг, нали?

— Разбира се. Защо да го сменям?

— Имах предвид, че ще трябва да говоря с него във връзка с учредяването на фондацията. Казваш, че този следобед приключваш с продажбата. Искаш ли да присъствам?

— Роденбърг ще се оправи. Предложението беше направено още преди години. Единственото различно е сумата долари.

Олсен се изправи, за да си тръгне.

— Роден съм на Тремонт Авеню в Бронкс. По онова време мястото бе приятно. Пазя снимки как двамата със сестра ми седим на стъпалата на едно от онези малки блокчета с апартаменти — такива, каквито притежавам сега. Отидох с колата там миналата седмица. Сега изглежда ужасно. На ъгъла на улицата, където живеехме, се е заселила някаква улична сган. Същински ужас с марихуана, кутии от бира и боклуци. Докато все още съм на този свят, искам да го видя превърнато в парк. — Пд лицето му се появи блажена усмивка, докато се обръщаше към вратата. — Довиждане, Елиът.

Елиът Уолъс придружи клиента си през чакалнята и после надолу по коридора към асансьора, след което се върна в кабинета си и за пръв път в зрелия си живот отиде до хладилното барче и в единадесет часа сутринта си наля чист скоч.

Късно в понеделник сутринта отидох с колата в стария блок на Мак. Натиснах бутона на семейство Крамър и след миг бях възнаградена с колеблив поздрав. Знаех, че трябва да говоря бързо.

— Госпожо Крамър, тук е Каролин Макензи. Трябва да говоря с вас.

— О, не. Съпругът ми го няма тази сутрин.

— Искам да говоря с вас , а не с него, госпожо Крамър. Моля ви, пуснете ме да вляза. Само за няколко минути.

— На Гюс няма да му хареса. Не мога…

— Госпожо Крамър, убедена съм, че четете вестници. Няма как да не знаете, че полицията смята за възможно брат ми да е отговорен за изчезването на това момиче. Трябва да говоря с вас.

За миг си помислих, че е затворила, но после чух щракването, с което входната врата се отвори. Влязох, прекосих фоайето и натиснах звънеца на Крамърови. Лил открехна вратата съвсем малко, като че ли искаше да се убеди, че не съм довела цяла армия, готова да щурмува апартамента, а после я отвори точно толкова, колкото да ми позволи да вляза.