Мери Кларк - Нежни убийства

И все пак, ако успееше да нарисува лицето на този мъж сега, докато все още споменът за него беше толкова свеж в съзнанието й, на другата сутрин в полицията щеше да й бъде много по-лесно.

Хилда се отправи към писалището, което бе принадлежало на майка й, а сега заемаше почетно място в малката й всекидневна. Отвори секцията на бюрото под шкафа от махагон и стъкло и придърпа стол. В едно от чекмеджетата имаше кутия с канцеларски материали, които нейната приятелка Една й беше подарила миналата Коледа. Листите бяха големи и златистожълти, а в горния край имаше надпис, който гласеше: „bon mot за теб от Хилда Джонсън“.

Една беше обяснила, че „bon mot“ означава „духовитост, шега“, а листовете с този размер без съмнение щяха да доставят на Хилда истинско удоволствие. „Не като онези малки картички, на които едва успяваш да напишеш два реда.“

Освен това бяха идеалният размер, за да направи бърза скица и да отрази спомена си за чертите на онзи главорез, който грабна кафявия плик на бедната жена и после я блъсна. С болезнено сковани пръсти Хилда бавно започна да рисува. Започна да се появява лице — не профил, а сякаш нещо като три четвърти анфас. Да, косата му беше точно такава, припомни си тя. Нарисува ухото му, добре оформено, почти прилепнало до черепа. Очите му бяха доста раздалечени и се присвиха, когато се извърнаха към Уелс; миглите му бяха дълги, а брадичката волева.

Когато остави писалката, Хилда изпита искрено удовлетворение. „Не е лошо — помисли си тя — хич даже.“ Погледна часовника. Беше единайсет без пет. Включи телевизора и отиде в кухнята да напълни чайника.

Точно беше запалила газовия котлон, когато се разнесе звука на входния звънец. „Кой можеше да бъде, за бога, в този час?“ — запита се тя, докато отиваше към малкото фоайе, където вдигна слушалката на интеркома.

— Кой е? — попита тя, без да се опитва да прикрие раздразнението си.

— Госпожице Джонсън, много се извинявам за безпокойството. — Мъжкият глас беше плътен и приятен. — Аз съм инспектор Андърс. Задържахме един заподозрян, който може да се окаже човекът, видян от вас да блъска госпожа Уелс днес. Трябва да ви покажа снимката му. Ако го познаете, имаме право да го арестуваме. В противен случай сме длъжни да го освободим.

— Аз пък си мислех, че никой не ми повярва, когато твърдях, че госпожа Уелс беше блъсната — отвърна рязко Хилда.

— Не искахме да изтича информация, тъй като бяхме по следите на един заподозрян. Мога ли да вляза само за минута?

— Добре.

Хилда натисна звънеца, който отключваше вратата на фоайето. После с чувство на удовлетвореност се върна на бюрото и погледна скицата си.

„Само почакай детектив Андърс да види това“ — каза си тя.

Чу стария асансьор, който шумно спря на нейния етаж, след това различи едва доловими стъпки. Изчака, докато детектив Андърс позвъни на вратата и чак тогава му отвори.

„Вероятно застудява“ — помисли си тя. Яката на палтото му беше вдигната и носеше филцова шапка, нахлупена ниско над очите. Освен това беше с ръкавици.

— Ще ви отнеме само минута, госпожице Джонсън — каза той. — Съжалявам за безпокойството.

Хилда прекъсна извиненията му.

— Влизайте — каза тя енергично. — Аз също имам да ви покажа нещо.

Докато го водеше към бюрото, тя не чу лекото изщракване на затварящата се врата.

— Направих скица на човека, когото видях — заяви Хилда победоносно. — Нека да я сравним със снимката, която вие имате.

— Разбира се.

Посетителят постави на бюрото шофьорска книжка със снимка.

Хилда ахна.

— Вижте! Същото лице! Това е мъжът, когото видях да блъска онази жена и да грабва плика.

За първи път тя погледна детектив Андърс в лицето. Той си беше смъкнал шапката, а яката на палтото му вече не беше вдигната.

Очите на Хилда се разшириха от изумление. Устата й се отвори, но единственият звук, който излезе оттам, бе неясен хрип:

— О, не!

Тя се опита да отстъпи назад, но се блъсна в бюрото зад гърба й.

Вдигна ръце да се защити. После в безплоден протест обърна длани навън, сякаш да се предпази от ножа, който нейният посетител се готвеше да забие в гърдите й.

Той отскочи назад, за да избегне струята кръв, после проследи как тялото й постепенно се отпуска и се сгърчи на вехтия килим. Погледът й вече беше започнал да става ледено втренчен, но все пак тя успя да промълви:

— Господ… няма… да те… остави да се… измъкнеш…

Когато се пресегна над нея да си прибере шофьорската книжка и скицата, тялото й се разтърси конвулсивно и ръката й се отпусна върху обувката му.