Мери Кларк - Нежни убийства

Приятелите му не можеха да отрекат рационалността на една подобна констатация. Без главоболията на собственичеството, Лейтън живееше в апартамент с библиотека, облицована с махагонова ламперия, с всекидневна, от която гледката към Ню Йорк беше ослепителна и от която се виждаха Емпайър Стейт Билдинг и Ийст Ривър; с кухня, в която уредите бяха последна дума на техниката, с просторна спалня и две самостоятелни бани. Беше обзаведен с удобна мека мебел, достатъчно шкафове и гардероби, подбрани с вкус гоблени и отлична имитация на фини персийски килими.

Този следобед, докато затваряше и заключваше вратата на своя апартамент, Дъглас Лейтън се запита докога ли щеше да му върви така.

Провери колко е часът. Беше пет и четвърт. Отиде направо при телефона и се обади на Джейн Клозън. Никой не вдигна, което не беше необичайно. Ако имаше излизане за вечеря, тя често подремваше по това време и в такива случаи телефонът винаги се изключваше. В офиса се говореше, че Джейн Клозън обикновено слага апарата на празната възглавница до себе си — за всеки случай, ако дъщеря й Реджайна се обади посред нощ.

Щеше да пробва да позвъни отново на госпожа Клозън след около час. Междувременно имаше някой друг, с когото не беше разговарял поне от седмица. Изражението му внезапно се смекчи, той вдигна слушалката и набра отново.

Преди десет години майка му се премести да живее в Ланкастър, Пенсилвания. Отдавна разделена с баща му, който изчезна от живота им, тя беше много по-щастлива да се върне сред своите многобройни братовчеди.

Сега вдигна слушалката едва на третото позвъняване.

— О, Дъг, радвам се, че ме хвана. След минутка щях да съм излязла.

— В болницата? В приюта за бездомни? Спешната открита линия? — попита той с обич в гласа.

— Нищо подобно, всезнайко. Отивам на кино с Бил.

Бил беше нейният стар приятел — приветлив ерген, който Дъг намираше за много симпатичен и безкрайно скучен.

— Не му позволявай да своеволничи.

— Дъг, знаеш много добре, че той никога не би го и помислил.

— Права си, много добре го знам. Добрият стар Бил, който никога не може да те изненада. Добре, мамо, няма да те задържам. Просто исках да те чуя.

— Дъг, всичко наред ли е? Струваш ми се нещо притеснен.

Той се упрекна мислено. Трябваше да му е ясно, че не бива да се обажда на майка си, когато е разстроен. Тя винаги го усещаше.

— Добре съм — отвърна той.

— Дъг, тревожа се за теб. Тук съм, ако имаш нужда от мен. Знаеш го, нали?

— Зная, мамо. Добре съм. Обичам те.

Бързо затвори, после отиде до барчето в библиотеката и си наля един силен скоч. Докато го поглъщаше, усещаше как сърцето му блъска в гърдите. Сега не беше време да получава подобни нервни пристъпи. Защо той, който обикновено напълно контролираше своите действия и емоции, в последно време толкова често изпадаше в такова състояние?

Знаеше защо.

Нервно щракна телевизора и изгледа вечерните новини. В седем часа отново набра номера на Джейн Клозън. Този път се свърза, но по сдържания й тон разбра, че е в беда. В осем часа излезе.

Александър Райт видя, че колата му е паркирана пред болницата „Свети Клер“ на Западна петдесет и втора улица и се настани на задната седалка, преди неговият шофьор да успее да излезе и да му отвори вратата.

— Продължително заседание, сър — отбеляза Джим Кърли, докато палеше колата. — Сега накъде?

Джим говореше с непринудената фамилиарност на дългогодишен служител — работеше у семейство Райт от трийсет години.

— С удоволствие трябва ти съобщя, че както се изясни преди пет минути, първо отиваме да вземем една много привлекателна дама от Даунинг Стрийт, а оттам отиваме на вечеря в „Ил Молино“ — отвърна Райт.

„Даунинг — помисли Кърли. — Сигурно е някоя нова.“ Не беше ходил там. Кърли беше доволен от факта, че в качеството си на красив и богат ерген, наближаващ четиридесетте, неговият работодател фигурираше в топлистата на всички. В рамките на своята изключителна грижа за личната неприкосновеност на Александър Райт, Кърли с удоволствие осведомяваше своите приятели, че звездата от мюзиклите Сандра Купър е колкото красива, толкова и добра, или пък им разправяше колко забавна била Лили Локин, комедийната актриса, докато двамата си бъбрели в колата.

Но тези незначителни пикантни подробности се споменаваха, едва след като в светските хроники по вестниците се отбелязваше, че тази или онази дама се е появила на вечеря или на прием в компанията на уважавания джентълмен и филантроп Александър Райт.