Мери Кларк - Нежни убийства

— Няма такива. Паспортите, които са използвали, са били фалшиви.

„Знаех си! — възкликна мислено Сюзън. — Знаех си!“

В пет без десет следобед Крис Райън спешно й се обади. Тя наруши един от най-строгите си принципи и остави пациент, за да проведе разговора.

— На вярна следа си, Сюзън — каза й той. — Преди четири години една трийсет и девет годишна вдовица от Бърмингам, Алабама, е изчезнала в Египет. Била е на воаяж до Близкия изток. Очевидно е пропуснала обичайната туристическа обиколка и е предпочела да се разходи сама. Тялото й не е намерено. Като се имат предвид политическите размирици в Египет, властите са приели версията, че е станала жертва на някоя от терористичните групировки, които са се опитвали да свалят правителството.

— Сигурна съм, че това няма нищо общо с причините за смъртта й — заяви Сюзън.

Няколко минути по-късно, докато изпращаше пациентката си до вратата, Сюзън получи обемист пакет. Подателят беше „Снимки на презокеански пътешествия, ООД“, Лондон.

— Аз ще го отворя, докторе — предложи услугите си Джанет.

— Не е необходимо — каза й Сюзън. — Просто ми го остави. Щом свърша, ще се заема с него.

Имаше насрочени часове до късно следобед и приключи с последния си пациент едва в седем. Най-накрая щеше да прегледа снимките, които може би щяха да й разкрият лицето на мъжа, отнел живота на Реджайна Клозън и на още толкова други жени. Нямаше търпение. Самоличността на този убиец трябваше да бъде разкрита, преди да е умрял още някой.

Имаше и друга причина, която я караше да бърза, и тя беше особено важна за Сюзън: искаше да каже на умиращата Джейн Клозън, че мъжът, който й бе отнел дъщерята, нямаше да разбие и друго майчино сърце.

Доналд Ричардс пристигна по разписание на летището в Уест Палм Бийч в девет часа сутринта в понеделник. Там беше посрещнат от представители на своя издател и откаран до „Либърти“ в Бока Рейтън, където в десет и половина трябваше да раздава автографи. Когато пристигна, беше приятно изненадан, че хората вече се бяха струпали и го очакваха.

— Освен това приехме и четиридесет поръчки по телефона — увери го продавачът. — Надяваме се, че вече пишете продължение на „Изчезнали жени“.

„Още изчезнали жени? Не, не мисля“ — каза си Ричардс, докато се настаняваше на масата, сложена специално за него. Извади писалката си и започна да подписва. Знаеше какво му предстои този ден и освен това знаеше какво трябва да направи. Беше изключително напрегнат.

Един час и осемдесет подписани книги по-късно той беше на път за Маями, където по график трябваше да раздава автографи от два часа.

— Съжалявам, но само подписи, никакви лични послания — каза той на собственика на книжарницата. — Възникна нещо непредвидено и трябва да тръгна оттук точно в три часа.

Няколко минути след три той отново се намираше в колата.

— Следваща спирка Фонтенебло — каза весело шофьорът.

— Следваща спирка е летището — поправи го Дон.

В четири часа имаше самолет за Ню Йорк. Надяваше се, че ще успее.

Дий пристигна в Коста Рика в понеделник сутринта и от летището веднага се отправи към пристанището, където нейният пътнически кораб „Валери“ току-що бе пуснал котва.

В понеделник след обяд без особен ентусиазъм тя се присъедини към групата за разглеждане на забележителности. Когато импулсивно взе решение да предприеме това пътуване, идеята й се струваше страхотна. „Голямото бягство“, както го нарече баща й. Сега вече не беше толкова убедена, че е така. Освен това, след като беше пристигнала тук, тя не можеше да вземе решение от какво точно бяга.

Когато се върна на „Валери“ мокра до кости от внезапно рукнал проливен дъжд в тропическата гора, беше обзета от съжаление, че не отложи пътуването. Да, кабината й беше прекрасна и дори имаше своя собствена веранда. Освен това беше ясно, че спътниците й са много сърдечни хора. И въпреки това тя се чувстваше неспокойна и дори тревожна — просто усещаше, че времето не е подходящо да отсъства от Ню Йорк.

Следващата спирка по маршрута беше за другия ден — на островите Сан Блас в Панама. Корабът щеше да пристигне в пристанището по обяд. Може би щеше да бъде най-добре да хване самолет оттам и да се върне в Ню Йорк, помисли си тя. Винаги можеше да каже, че не се е чувствала добре.

Когато излезе на палубата, Дий вече твърдо беше решила на другия ден да се опита да се прибере у дома. Имаше много неща, за които трябваше да се погрижи в Ню Йорк.