Мери Кларк: Нежни убийства

Точно когато излизаше от асансьора, каютната стюардеса я спря.

— Току-що специално за вас пристигна най-красивият букет — каза тя. — Сложих го на шкафа ви.

Забравила всичко, Дий се втурна в кабината си. Там завари ваза с двайсет и четири златисти рози. Бързо прочете картичката, подписана: „Познайте от кого?“.

Дий стисна картичката в шепата си. Не се налагаше да се сеща. Тя просто знаеше кой е изпратил цветята.

На приема в събота вечерта, когато размени мястото си със Сюзън, Алекс Райт й беше казал: „Радвам се, че Сюзън предложи да седнете до мен. Не мога да понеса една толкова красива жена да седи самотна. Предполагам, че приличам на баща си повече, отколкото си давам сметка. Втората ми майка беше красива като вас и също беше самотна вдовица, когато баща ми се запозна с нея на едно пътешествие. Той я спаси от самотата й като я направи своя съпруга“.

Дий на шега отбеляза, че изглежда малко крайно да се ожениш за една дама, само за да я излекуваш от самотата, а Алекс взе ръката й с думите: „Може би, но не толкова крайно, колкото някои други решения“.

„Отново Джак — помисли си тя, докато вдишваше аромата на розите. — И тогава не исках да наранявам Сюзън, и сега не желая да й причинявам болка. Но не смятам, че тя проявява особен интерес към Алекс. Сюзън почти не го познава. Сигурна съм, че ще разбере.“

Дий си взе душ, изми си косата и се облече за вечеря, като си представяше колко забавно ще бъде, ако вместо за Русия, Алекс е тук на борда заедно с нея.

— Благодаря ви, доктор Чандлър. Ще дойда при вас следващата седмица.

В седем без десет Сюзън изпрати Ан Кетлър, своята последна пациентка до вратата. Когато мина покрай бюрото на Джанет, Сюзън видя, че пакетът е отворен и фотографиите са струпани на бюрото.

„Уши имаш, но не чуваш“ — помисли си тя.

Отвори външната врата на офиса за госпожа Кетлър и по лекото изщракване си даде сметка, че е била отключена.

„Джанет е добър човек и в много отношения чудесна секретарка, но е небрежна. И досадна. Добре че напуска другия месец. Щеше да ми е неприятно да я уволня.“

— Много е тъмно тук навън — каза госпожа Кетлър, когато пристъпи в коридора.

Сюзън погледна през рамото на жената. Само две-три лампи осветяваха потъналия в сенки коридор.

— Права сте — отвърна тя. — Ето, хванете се за мен. Ще ви изпратя до асансьора.

Макар й не болнава, госпожа Кетлър, прехвърлила седемдесетте, беше малко капризна. Беше дошла при Сюзън преди година, опитвайки се да преодолее депресията, в която беше изпаднала, след като бе продала собствения си дом и се бе преместила в помощно заведение за възрастни.

Сюзън изчака асансьора, натисна копчето за фоайето и след като Ан Кетлър пое надолу, избърза обратно по коридора. Спря за момент пред кабинета на Неда и натисна дръжката. Вратата беше заключена.

„Тук поне нещата са наред“ — помисли си тя. Беше се отказала от намерението да моли Неда да използва заседателната зала тази вечер. При положение, че имаше да прегледа само четиристотин снимки, просто нямаше да се нуждае от нея.

Виж, утре вечер, нещата щяха да стоят по друг начин, когато щеше да й се наложи да прехвърли няколко хиляди снимки от „Габриел“. Достатъчно дълга и широка, масата на Неда щеше да бъде идеалното място, където да ги подреди и сортира.

„Ще извикам Крис Райън да ми помогне — реши тя. — Той има набито око. Може пък този Уин да се окаже на заден план и в други снимки. Това значително ще улесни задачата.“

Сюзън прекоси приемната, взе купчината снимки от бюрото на Джанет, без да забелязва бележката, която секретарката й беше оставила под телефона. Отправи се към кабинета си, усещайки както тишината в сградата, така и ускорения ритъм на сърцето си само при мисълта, че най-накрая ще види снимката на човека, отговорен за серия убийства.

„Защо съм толкова напрегната?“ — запита се тя, докато минаваше покрай шкафа. Вратичката беше открехната, но ръцете й бяха заети и тя не се спря да я затвори.

Докато подреждаше фотографиите на бюрото си, без да иска бутна красивата уотърфордска ваза, която й бе изпратил Алекс Райт и стъкленият съд се разби на пода.

„Ето какво става, когато всичко е толкова объркано!“ — възкликна мислено тя, докато прибираше папката на Ан Кетлър в най-долното чекмедже на бюрото си. Миналата седмица бе направо някакъв кошмар. Тя заключи чекмеджето и пусна ключа в джоба на сакото си. „После ще го сложа на връзката, сега искам да се заема с тези снимки.“