Мери Кларк - Нежни убийства

Алекс Райт се засмя и тупна своя личен шофьор по рамото.

— Знам, че мога да разчитам на теб, Джим. А сега тръгвай. Този полицай трябва да си изразходи кочана и вече се е запътила към моята кола.

Сюзън свърши своето радиопредаване и се върна в офиса си. Оставаше й час и половина до първия пациент, който щеше да дойде точно в два. Свободното време беше лукс, с който тя не беше свикнала.

Прекара го в проучване на папката, която беше събрала през изминалата седмица. Вътре се намираха брошурите, които Реджайна Клозън и Каролин Уелс бяха запазили от пътешествията си на борда на „Габриел“ и „Морска нимфа“, както и снимките на тюркоазния пръстен на Тифани, изпратени й от Пийт Санчес. Но колкото и внимателно да ги проучваше, те не й разкриваха нищо ново.

Накрая прослуша отрязъци от три свои предавания от предната седмица — с Каролин Уелс от понеделник и с двете обаждания на Тифани Смит от вторник и сряда. Изслуша внимателно Каролин, толкова разстроена и уплашена, че се замесва; после Тифани, така изпълнена с угризения в сряда, защото в обаждането си във вторник беше омаловажила подаръка от Мат.

Усилията й отново се оказаха напразни — и записите не я наведоха на някаква следа.

Беше предупредила Джанет да не й поръчва обяд преди един часа. В един и половина секретарката й влезе в кабинета с обичайния хартиен плик. Тананикаше си „Ти ми принадлежиш“.

— Доктор Чандлър — каза тя, докато оставяше обяда й върху бюрото, — тази песен не ми излезе от главата през целия уикенд. Освен това ме влудяваше, защото не можех да си спомня пълния текст. Затова се обадих на мама и тя ми я изпя. Наистина хубава песен.

— Така е — съгласи се разсеяно Сюзън, докато отваряше хартиения плик, от която извади кутията със супата за деня. Беше от граховата, която тя ненавиждаше, и Джанет го знаеше отлично.

„Тя се омъжва следващия месец и се мести в Мичиган — каза си Сюзън. — Не се разправяй с нея. Няма смисъл.“

Без подкана Джанет продължи да си пее текста на „Ти ми принадлежиш“.

Сюзън внезапно забрави раздразнението си, предизвикано от супата.

— Джанет, спри за момент.

Джанет се смути.

— Съжалявам, ако съм ви подразнила с пеенето си, докторе.

— Не, не, изобщо не ме дразниш — успокои я Сюзън. — Просто докато те слушах, нещо ми хрумна във връзка с песента.

Сюзън се замисли за бюлетина от „Габриел“, в който Бали се споменаваше като тропически остров; спомни си и за картичката с ресторанта, в който една маса на верандата беше оградена с кръг.

С топка в стомаха Сюзън си даде сметка, че късчетата от пъзела започваха да се подреждат. Да, парченцата бяха там, но тя все още не можеше да определи кой ги местеше.

„Уин или О-уен беше изразил желание да разведе Каролин Уелс из Алжир — помисли си тя. — Виж тържището на стария Алжир.“

— Джанет, изпей ми песента докрай, ако обичаш. Още сега — подкани я Сюзън.

— Щом искате, докторе. Не ме бива много, ама чакайте да видя. Да, така беше: „Прелети над океана в сребрист самолет…“.

„Преди три години Реджайна е изчезнала след пристигането си в Бали — каза си Сюзън. — Преди две години можеше да бъде Каролин, а може и вместо нея да е била избрана друга жена — в Алжир. Миналата година може да е срещнал поредната си жертва в самолет, а не на туристически кораб. А какво е било преди това? — запита се тя. — Нека се върнем назад: дали преди четири години не е срещнал някаква жена в Египет? Това би паснало на модела.“

— „Виж джунглата, окъпана от дъжда…“ — продължаваше да пее Джанет.

„Това може да се окаже стихът за тазгодишната жертва. Някоя нова, която изобщо не подозира, че се излага на смъртна опасност.“

— „Спомни си, когато се завърнеш у дома…“ — Джанет очевидно пееше с удоволствие. Накрая сниши гласа си, за да прозвучи меланхолично: — „Ти ми принадлежиш“.

Веднага щом Джанет излезе от кабинета й, Сюзън се обади на Крис Райън.

— Крис, би ли проверил още нещо? Необходимо ми е да знам дали няма доклад за жена, изчезнала в средата на октомври преди четири години… най-вероятно по време на пътешествие в Египет.

— Без проблем — отвърна с готовност Райън. — Аз и без друго се канех да ти се обадя. Помниш ли имената, които ми даде тази сутрин? За онези пасажери на двата туристически кораба?

— И какво? — попита Сюзън.