Мери Кларк - Нежни убийства

— Може би ще успееш да се свържеш с него по-късно. Дий, пожелавам ти да изкараш великолепно.

Сюзън затвори с болезненото съзнание, че не може да изпита истинско удоволствие от компанията на Алекс. Тя се страхуваше от появата на някакви по-близки отношения между тях двамата, особено ако Дий продължи да го преследва. Сюзън нямаше никакво намерение да изживява повторно мъката, че е загубила мъж заради сестра си.

Дон Ричардс се чувстваше неспокоен цял ден. Рано в неделя сутринта направи ежедневния си крос в Сентръл Парк. После се прибра вкъщи и си приготви омлет със сирене, спомняйки си, че докато бяха женени с Кати, той редовно се нагърбваше с отговорната длъжност на готвач в неделя сутрин, но беше загубил този навик и сега рядко си приготвяше нещо специално за себе си. Докато се хранеше, чете „Таймс“, но накрая, след като си наля втора чаша кафе, установи, че не е способен да се съсредоточи, затова остави вестника и отиде до прозореца.

Беше единайсет часа. Апартаментът му гледаше към парка и той виждаше как свежият слънчев ден вече беше подмамил навън доста нюйоркчани. Десетки ентусиасти тичаха за здраве. Дръзки кънкьори с ролери профучаваха покрай хората, излезли да се поразходят. Имаше много двойки и цели семейства. Ричардс погледа как някаква възрастна жена седна на една пейка и вдигна лице към ласкавите слънчеви лъчи. После се дръпна от прозореца и отиде в спалнята. Трябваше да си приготви багажа за утре, а перспективата за това определено го изнервяше. Все пак вече му се виждаше краят. Оставаше му още седмица публично представяне на книгата, а след това възнамеряваше да си вземе една седмица ваканция. Пътническият му агент вече му беше пратил по факса списък на туристическите кораби със свободни места първа класа, които съответстваха на програмата му.

Той се върна на бюрото си, за да огледа изброените имена.

В два часа се намираше в Тъксидо Парк. Майка му се прибра от обяд с приятели в клуба и го намери седнал на стъпалата на верандата.

— Дон, скъпи, защо не ми каза, че ще дойдеш? — попита тя.

— Когато се качих в колата, все още не бях сигурен, че ще се запътя насам. Изглеждаш много добре, мамо.

— Ти също. Харесвам те с пуловер. Придава ти младежки вид.

Тя забеляза куфара до него.

— Нанасяш ли се, скъпи?

Той се усмихна.

— Не, просто исках да те помоля да го прибереш някъде на тавана.

„Сигурно са всички онези снимки на Кати“ — помисли си тя.

— На тавана има достатъчно място за един куфар… или за каквото си решиш — каза Елизабет Ричардс.

— Няма ли да ме попиташ какво има вътре?

— Ако държиш да зная, сам ще ми кажеш. Предполагам, че е нещо на Кати.

— Извадих всичко, което имах в апартамента, свързано с Кати, майко. Това шокира ли те?

— Дан, подозирах, че до този момент си имал нужда от всички тези спомени. Сега обаче чувствам, че се опитваш да продължиш напред в личния си живот и знаеш, че Кати не може да бъде част от него. Като станат на четиридесет, повечето хора отправят трезв поглед както назад в миналото, така и напред в бъдещето. Между другото, зная, че имаш ключ за къщата. Защо просто не си влязъл вътре?

— Видях, че колата ти я няма и изведнъж осъзнах, че нямам никакво желание да влизам в празна къща.

Той стана и се протегна.

— Ще пийна чаша чай с теб и после тръгвам. Тази вечер имам среща. Което прави два пъти за една седмица с един и същи човек. Какво ще кажеш?

Той се обади на Сюзън от вестибюла на собствената й жилищна кооперация точно в седем.

— Става ми навик да се извинявам, че не съм точна — каза тя, докато го въвеждаше в апартамента. — Продуцентът ми цяла седмица ми крещи, че пристигам в последния момент. Няколко пъти едва успявам да се върна в кабинета си, преди да е пристигнал пациент, а вие не по-зле от мен знаете, че хората, дошли на терапия, не трябва да чакат. Тази вечер пък… е, ще бъда напълно откровена: преди няколко часа затворих очи за няколко минути и току-що се събудих. Спала съм като мъртва.

— Значи ви е било необходимо — каза той.

— Ще ви предложа чаша вино, ако ме изчакате петнайсет минути да се приготвя — предложи Сюзън.

— Дадено.

Тя видя, че гостът й разглежда апартамента с нескрит интерес.

— Имате много хубаво жилище, доктор Чандлър — каза той. — Една моя пациентка е агент за недвижими имоти. Казвала ми е, че в мига, в който влезе в дадена къща, усеща вибрациите на хората, които живеят там.

— Вярвам го — каза Сюзън. — Не знам какви вибрации изпраща това жилище, но се чувствам ужасно удобно в него. Нека ви донеса тази чаша вино и можете да разгледате, докато се преоблека.