Мери Кларк - Нежни убийства

„В понеделник трябва да получа снимките от пътуването на Каролин. Но какво ще открия? Когато Каролин се обади и спомена снимката, тя каза, че мъжът, който я поканил да отидат в Алжир, бил на заден план. А пътешествието на Реджайна? Може би има други, по-ясни снимки, на които се вижда добре. Трябваше да поръчам и тях — упрекна се мислено тя. — Трябва да ги получа, преди да е станало твърде късно… преди още някой да бъде убит.“

След вечерята книгата беше представена. Директорката на библиотеката говори за щедростта на фамилна фондация „Райт“ и за средствата, отпуснати за закупуване и поддържане на редки екземпляри. Тя говори също за „скромността и всеотдайността на Александър Картър Райт“.

— Виждате ли какъв добър човек съм — прошепна Алекс на Сюзън, докато ставаше, за да приеме книгата, която директорът на библиотеката му поднасяше.

Алекс беше добър оратор, маниерът му беше непринуден, изискан и поднесен с чувство за хумор. Когато седна отново, Сюзън му прошепна:

— Алекс, имате ли нещо против да си сменя мястото с Дий за десерта?

— Сюзън, случило ли се е нещо?

— Не, ни най-малко. Просто за да има мир в семейството и в този дух. Виждам, че Дий е тъжна, обсебена изцяло от словоохотливия Гордън Мейбъри. Може би ако я спася, в отношенията ни ще настъпи разведряване. — Тя се засмя. — Освен това искам да разменя няколко думи с татко.

Приглушеният смях на Алекс я съпроводи до близката маса, където тя помоли Дий да си разменят местата.

„Има и друга причина да го направя — призна си мислено тя. — Ако излизам с Алекс, искам да бъда сигурна, че Дий няма да бъде в кадър. Ако има състезание, искам да съм начело преди изобщо да е започнало. Не желая да изживявам повторно историята с Джак.“

Сюзън изчака Мейбъри да обсеби вниманието на Бинки и се обърна към баща си.

— Татко, искам да кажа, Чарлс, това може да ти звучи налудничаво, но искам да изпратиш още петнайсет хиляди на онова фотостудио в Лондон още рано сутринта в понеделник.

Той я погледна и изражението му се смени — изненадата, изписана на лицето му, се замени от тревога.

— Разбира се, че ще го направя, скъпа, но ми кажи имаш ли някакви неприятности? За каквото и да се отнася, аз мога да помогна.

„Защо текстът на тази песен непрекъснато е в мислите ми?“ — запита се тя. Сега в главата й звучеше: „Наслади се на залеза над тропически остров“. Разбира се! Тези думи бяха изписани на бюлетина от „Габриел“, който тя намери между вещите на Реджайна Клозън по-рано същия ден.

Бинки най-накрая успя да прехвърли Гордън Мейбъри на някой друг.

— За какво си говорите вие двамата? — попита тя, насочвайки вниманието си към Сюзън и Чарлс.

Сюзън долови как баща й намигна съзаклятнически, докато отговаряше:

— Сюзън точно ми разправяше, че проявява интерес към колекциониране на предмети на изкуството.

Памела Хейстингс пристигна в болницата „Ленъкс Хил“ в неделя по обяд и се отправи по вече познатите коридори към чакалнята на интензивното отделение. Както очакваше, тя намери там Джъстин Уелс, който вече седеше в залата. Изглеждаше раздърпан, небръснат и полузаспал.

— Не си ли си ходил вкъщи снощи? — попита тя укорително.

Той я погледна с кървясали очи.

— Не можах. Казаха ми, че се е стабилизирала, но аз продължавам да се страхувам да я изоставя дори за миг. Въпреки че отново престанах да влизам в стаята й. Впечатлението тук е, че в петък след обяд Каролин е започнала да излиза от кома, после вероятно си е спомнила какво се е случило с нея и паниката и ужасът са я тласнали обратно в безсъзнание. Само че остана на себе си достатъчно дълго, за да каже: „Не… моля… не! Джъстин“.

— Ти знаеш, че това не означава непременно „Моля те, не ме блъскай под камиона, Джъстин!“ — каза тя, след като се настани до него.

— Кажи го на ченгетата. И на лекарите, и на сестрите тук. Кълна ти се, само да се опитам да се приближа до Каролин и те всички се държат така, сякаш очакват да ме видят как дърпам шалтера.

Пам забеляза, че той конвулсивно свива и отпуска ръце.

„На ръба е на нервен срив“ — помисли си тя.

— Поне видя ли се снощи с доктор Ричардс? — попита тя.

— Да, отидохме до близката закусвалня.

— И как мина?

— Беше от полза. Давам си сметка, че е трябвало да остана при него преди две години. Чувала ли си онова старо стихче, Пам?

— Кое?

— „Заради падналия гвоздей, губи се подковата, заради падналата подкова губи се конят, а заради падналия кон губи се ездачът“ или нещо подобно.