Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Идеята бе ясна: ако нещо те изхвърли от пътеката или стълбището, политаш във въздуха и падаш в плаващите пясъци.

— Това са нивата ! — досети се Заид.

— Какво? — не разбра Уест.

— Не помниш ли онзи доклад за хода на работата със скицата на Градините в процес на строеж. Тези стъпала първоначално не са били стъпала. Били са оформени като нива, извеждащи до основния свод на пещерата. Имхотеп III обаче ги е превърнал в част на системата от капани.

Умно.

— Ако съм прав — продължи Заид, — Висящите градини трябва да се намират от другата страна на онзи вход в тавана.

Отмъстителя избута Уест напред… без да изпуска от ръката си яката на Лили.

— Капитан Уест, ако обичате. Не разполагаме с излишно време. Водете.

Уест се подчини и започна да се катери по гигантските стъпала.

Трябваше да преодолява капани на всяка стъпка: изстрели с фин пясък, като този на пода, пропадащи под краката плочи, остриета, опитващи се да пронижат протегнатите му да се хванат за нещо ръце, дори еднотонна каменна топка, която внезапно се изтърколи на петото стъпало.

Но с ловкост, умения, бързина и логично мислене той преодоля всички капани и накрая мина през отвора в тавана — и се озова на тъмна платформа, около която — имаше това усещане — се отваряше свободно пространство. Уест извади осветителна ракета, но вместо да я изстреля без посока, я вдигна високо над главата си. И за един къс миг се изправи сам пред гледка, която не бе виждана от човешко око повече от 2500 години!

Пред него се разкриха с неописуемото си великолепие Висящите градини на Семирамида.

Наложи се да запали още осем ракети, за да освети изцяло гигантската пещера.

Най-подходящата дума би била суперпещера , защото имаше размера на двайсет футболни игрища, разположени в мрежа, формата й бе на идеален квадрат, а подът бе изцяло от плаващи пясъци, което я правеше да изглежда като грамадно застинало плоско езеро от жълт пясък.

В геометричния център на това пясъчно езеро се издигаше петнайсететажен зикурат — стъпаловидна пирамида, често срещана в Древна Месопотамия.

Онова, което се спускаше над зикурата, можеше да се определи единствено с думата чудо .

Бе неправдоподобно огромен варовиков сталактит, увиснал от тавана на пещерата точно над зикурата. Беше толкова необятен, а масата му толкова смазваща, че зикуратът под него изглеждаше мъничък. С височината на поне 25-етажна сграда, той приличаше на обърната планина, висяща от тавана на суперпещерата — острият й връх сочеше надолу и се срещаше с издигнатия връх на зикурата.

Само че този невероятен природен феномен бе променен от човешка ръка и по този начин се пренасяше от категорията „Невероятно“ в категория „Удивително“, в която се намираха Чудесата на света.

По сталактита бе издълбана пътека — в някои участъци равна, другаде — със стъпала. И тази пътека се виеше спираловидно по сталактита, изкачваше се нагоре и нагоре и се насочваше към тавана на пещерата.

По стената, в която бе издълбана пътеката, се виждаха буквално стотици ниши и във всяка от тези ниши имаше увивни растения, храсти, дръвчета и цветя… всички бяха пораснали до такава степен, че висяха от сталактита.

Това беше не просто невероятно.

Беше поразяващо.

Истинска висяща градина.

Висящите градини на Семирамида!

Докато останалите излизаха един по един при него, Уест обърна внимание на стената, която се издигаше към горната част на суперпещерата над и зад тях.

Стената бе иззидана от плътно наместени една до друга тухли, но по ръбовете Уест забеляза следи от по-ранен строеж, строеж с трапецовидна форма… огромен — 90 метра висок — и създаващ впечатлението, че е гигантски вход за друго място, зазидан по някое време с тези тухли.

Уест извади от джоба си скицата на Заид — чертежа с грамадния сталактит (обхванат със скеле), видим отвън през трапецовиден вход:

В този момент си спомни нещо, което бе прочел в дневника на нациста Хеслер, бръкна в джоба на якето си, извади кожения бележник и бързо намери страницата: