Йордан Йовков: Седемте

Единственият човек, който остана жив в Куручешме, беше шейсетгодишният старец хаджи Апостол. Той можа да се спаси, защото в къщи, из двора, в избите и складовете на чифлика му се намери толкова много плячка, че румънските войници, опиянени и залисани в грабежа, забравиха да потърсят стопанина. Пък дори и слугите не бяха забелязали, когато старецът влезе и се скри в пространните хамбари на чифлика.

От скривалището си старецът слушаше страшната врява из селото. Мръкваше се. Нестройната тълпа на войските, които отстъпваха, нахлу като гладна глутница вълци. Селото се превърна в същински ад. Чуваха се удари на брадви, които разбиваха врати, приклади блъскаха в прозорците и стъклата звънливо се посипваха, пронизително пищяха жени и деца. Но всичко това се удавяше в страховитата глъчка на чуждия език, странен акцент, груби и диви гласове, ту задавени от злоба, ту безсърдечно и сатанински весели. От време на време, посред остри писъци, раздаваха се изстрели. „Господи — шепнеше старецът, — убиват!“

Изведнъж селото сякаш внезапно се изпразни и утихна. Цялата глъчка се изнесе по-далеч и се сбра на източния край. Тая глъчка беше сега по-ниска и по-задавена, но още многогласна и широка, някакъв безутешен и конвулсивен плач. Едновременно с това блесна ослепително сияние. Пламнаха големите саплъци на чифлика. През разтрозите на дъсчените стени старецът виждаше сега всичко. Вън от селото, из пътя покрай вятърната мелница, се движеше голямо множество хора. Белееха се забрадките на жени, подтичваха деца, гологлави и снажни селяни крачеха близо един до друг, сурови и мрачни. Сиянието на пожара в тая минута огряваше само тая пъстра тълпа, а гъстия кордон на конвойните войници оставаше по-назад и върху светлия фон се отсичаха черни и фантастични силуети, над които ярко блещяха ножовете. Множеството скоро премина през ивицата на сиянието и се изгуби, подобно на стадо, гонено от камшици. Огряната поляна до вятърната мелница опустя. Небето над нея беше съвсем черно и, като кървав сняг, пилееха се и танцуваха там искри от пожара.

Нощта се стори на стареца безкрайна, сякаш никога нямаше да се съмне. Като че нищо не беше се случило — и тая нощ, както всякога, пропяха петли. Само паузите между тях бяха болезнено дълги. Най-после се развидели и старецът излезе навън. Синкав дим се носеше, като гъста и тежка мъгла. Старецът мина през двора, дори и не погледна разхвърляната и изпочупена покъщнина и излезе на улицата. Нямаше жива душа. Насреща беше кръчмата на Гена и там лежаха двама души. Ковачът Йордан лежеше на очите си, а кръчмарят беше приседнал, опрян на стената, едната му ръка върху стълбите. Старецът се приближи и видя кръвта. Те бяха убити. Но какво лице имаше кръчмарят! Посред черната голяма брада устните се усмихваха, челото спокойно, очите гледаха вдъхновено и благо. Едвам вчера той беше му казал: „Дядо хаджи, помни ми думата — утре нашите са тука!“ Лицето му и тогава имаше същото това изражение. И смъртта дори не е могла да заличи сладката радост на тая надежда.

Старецът не можа да издържи това зрелище и се отстрани. Улиците бяха пусти, пепелта издълбана от хиляди стъпки; от къщите, като кухите очи на скелет, гледаха разбитите прозорци и врати. Това беше не село, а пространна гробница и сам старецът бродеше из нея, като мъртвец, излязъл от гроба. Той беше почти в несвяст. Но имаше още нещо, което не оставяше да се потъмни съвсем съзнанието му, нещо, което го свързваше още с действителността. Той се взираше с отслабналите си очи и гледаше на юг. „Господи — говореше си той, — защо още не идат? Защо се бавят?“ Но пътя откъм Добрич си оставеше безлюден и пуст. Отчаяние, страх и смъртна болка обзеха стареца. И за пръв път у него се покруси и разколеба тая голяма вяра, която крепеше старините му. „Няма ги! Няма ги!“ — говореше си той, като се връщаше към чифлика.

Изведнъж откъм източната страна на селото изцвили кон, след него — и други. Чу се и някакъв вик. Старецът забърза да се прибере, но не можа да надвие любопитството си и тръгна да види какво има. Предпазливо, като вървеше близо до високите плетища, той стигна до най-крайната къща, прилепи се до стената и надникна. Това, което видя, порази го и го смая: на поляната до вятърната мелница имаше войници. Цял ескадрон все черни коне. Войниците бяха слезли, дългите пики бяха забучени в земята и високо стърчаха над седлата. Черните фуражки и черните мундири показваха, че войниците са румънци. Те стояха вкуп и от тая голяма маса хора и коне, в която преобладаваше само черния цвят, идеше нещо зловещо и мрачно.