Йордан Йовков - Седемте

Старецът се повърна към чифлика. Погледът му беше впит в земята, лицето — съсредоточено и строго — това наглед безстрастно изражение у старите хора, което крие и голяма горест. Беше късно вече и последната надежда изчезваше.

— Хей! Стой там! — извика троснато някой.

Старецът подигна очи: на десет крачки от него стояха седем души конници. Българи! Тия лица и тия униформи, които се явяваха само в сънищата му, бяха пред него. Някакъв тежък камък притисна гърдите му и задави гласа му.

— Ела тук де! — повтори конникът, който стоеше пред другите. — Български не разбираш ли? Какъв си?

— Българин съм бе, момчета, българин съм — зашепна старецът. — Ох, добре дошли! Слушайте… тук… ей тук…

— Какво има?

— Румънци.

— Румънци! Къде?

— Ей там. Сто души има и повече. Много са, синко. Върнете се, додето не са ви видели. Бягайте ви казвам!

Конете спокойно протягаха шиите си. От юздечките капеше по земята бяла пяна. Подофицерът се засмя. Старецът се смая, като видя, че и другите войници се усмихват.

— Хубава работа — подзе подофицерът, — ще бягаме! Как тъй ще бягаме! Я ела ни заведи там!

— Недейте, много са!

— Върви, върви! Посочи ни ги где са!

— Аз не мога — каза старецът. — Нали ме виждаш? Ама ако искате — там са те. До самата мелница.

— До оная мелница?

— Там на поляната са.

Подофицерът за минутка се загледа по тази посока. После бутна коня си и запрепуска към края на селото. Шестте конника го последваха. Старецът ги следеше учуден и смаян. На едно място той видя, че слязоха от конете, оставиха ги да ги държи един, а другите бързо снеха карабините си и като се снишаваха и навеждаха, затекоха се през един двор към плета, откъдето се виждаше поляната. Старецът не можеше да се удържи и се затече към къщата, отдето беше гледал по-рано. Припукаха пушки — бърза и честа стрелба. Старецът не вярваше очите си. Спокойната и черна маса до мелницата изведнъж трепна, хора и коне се объркаха, чу се продължителен шум и звън на желязо, всеки бързаше да се намери на седлото, изправените пики една след друга се отскубваха от земята и в няколко секунди само, като се разсипа в голяма дъга, ескадронът летеше из полето. На поляната до вятърната мелница се чернееха четири трупа и четири коня тичаха без ездачи настрана подир ескадрона. Старецът не беше успял да види кога седемте войника бяха се качили на конете си, но те препускаха сега вън от селото и спряха до мелницата. Сред облаци от прах ескадронът преваляше оттатък хълма. Това беше някакво чудо, което старецът още не можеше да повярва.

Той се върна на мегдана и насреща му идеха седемте конници. Подофицерът отдалеч весело и дяволито се усмихваше.

— Как е бе, дядо? Да бягаме, а? Видя ли кой бяга?

Старецът се хвана с две ръце за челото.

— Бре, момчета — радостно завика той, — как можахте! Толкоз сган! Господ да ги убие! Какво беше снощи — на̀, жива душа няма.

И старецът развълнувано започна да разказва за страшната участ на селото. Но войниците бързаха. Подофицерът попита кой е пътят за село Настръдън. Той каза на старецът, че трябва да отидат там, а тук скоро ще дойдат наши войски.

— Защо бързате? — каза старецът. — Почакайте. Ще видя да намеря малко хляб. Почакайте.

И старецът бързо се затече към чифлика. Там намери хляба, който беше запазил за себе си, прегледа цял сноп банкноти и с някаква недоволна гримаса, като че му се виждаха малко, взе ги и ги тури в джеба си. И бързо, колкото старините му позволяваха, повърна се назад.

Навън нямаше вече никой. Войниците препускаха по пътя, който беше им посочил. Старецът се затече след тях.

— Чакайте бе, момчета! — викаше той. — Момчета! Момчета!

Никой не го чуваше. Войниците бързо се отдалечаваха. Тогава, уморен и обиден, старецът се спря и заплака. Ужасът, който беше преживял през нощта, и голямата радост след това, и невъзможността да се порадва и да се отплати на тия добри момчета — всичко това беше не по силите му вече. И скръб, и тържество, и наивна детска радост имаше в тия сълзи.

Изведнъж той се изправи. Близо до селото идеше из пътя дълга и черна колона. Ето ги, идат вече! Старецът подигна хляба и в тая минута към него той изпита тая почти религиозна почит, която е в душата на всеки истински работник на земята. Той сне шапката си, взе хляба хоризонтално, както носят парастасите към черквата, и с още неизсъхнали сълзи на лицето си тръгна към войските, които идеха.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]