Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Внезапно, след като бяха изминали само четири крачки в клетката, точно когато се намираха в центъра до лъвската статуя, смъртоносният механизъм на кладенеца се задейства.

Всичко стана много бързо.

С раздиращо ушите скърцане на метал върху метал цилиндричната клетка започна да се върти в кладенеца, като изравняваше последователно единствената си врата — за съвсем кратко — с вратите в стените на кладенеца.

И тогава дойде най-лошото.

Със заплашително свистене отгоре започна да се сипе фин пясък! В периферията на кладенеца се отвориха невидими до този момент канали, позволяващи нахлуването на плаващите пясъци. Кладенецът започна да се пълни, нивото на плаващите пясъци бързо стигна до коленете на Уест и продължи да се покачва!

Под влияние на въртящата се клетка и сипещия се пясък Уест напълно загуби ориентация.

Разбира се, точно такава бе идеята на капана.

Стигналият дотук натрапник трябваше да изпадне в паника, да се обърка тотално и… да излезе през погрешна врата, където най-вероятно го чакаше нещо още по-лошо.

Израелският командос до него се изплаши.

И още при първото изравняване на вратата на клетката с една от външните врати скочи в отворилия се проход…

… и се озова в тясно стълбище, същото като това, по което бяха слезли тук.

Само че това „стълбище“ не водеше за никъде. В него просто нямаше стълби.

То представляваше тясно помещение, подобно на вертикално изправен ковчег.

И това не бе всичко, защото в следващата секунда от тавана падна два метра и половина висока бронзова плоча с решетка на нивото на главата и запечата Шефер в тясното пространство, а миг по-късно във вертикалния му ковчег се изсипа пясъчен водопад.

Когато нивото на пясъка се изравни с главата му, Шефер изкрещя. След няколко секунди Уест видя през решетката на тесния отвор как пясъкът поглъща Шефер и го скрива от погледа му.

Писъкът заглъхна.

Останал сам, Уест пое дълбоко дъх и прошепна:

— Проклет да съм…

Самият кладенец продължаваше да се изпълва с пясък и Уест вече бе затънал до кръста.

Смъртта на Шефер, на която бе станал неволен свидетел, го бе потресла и бе засилила объркването му. Той нямаше ни най-малка представа коя е правилната врата. Усещаше, че паниката обхваща и него.

„Само най-смелият духом…

Само най-смелият…

Не се панирай, Джак. За бога, овладей се…“

И тогава се разнесе писъкът на Лили.

Той се извърна и я видя зад прътовете на въртящата се клетка. Отмъстителя и хората му явно се бяха отдръпнали нагоре по стълбището, но Лили се бе свила на дъното и се опитваше да види Уест.

— Тате… не! — изкрещя Лили.

Изведнъж, сред целия хаос, сред сипещия се във въртящата се клетка пясък, Уест усети, че времето спира.

Тате?

Нима бе казала „Тате“?

В този миг през него премина вълна от адреналин — усещане, което бе изпитвал само веднъж, в онзи вулкан в Уганда, точно преди десет години, когато я бе държал в ръцете си — мъничко плачещо новородено.

„Аз… няма… да… умра!

Няма да я изоставя.“

Мислите му се изчистиха.

„Само шибаният най-смел духом…“

И тогава го осени: Смелите хора не изпадат в паника. Те запазват хладнокръвие пред лицето на опасността.

Именно.

Той се огледа. Сега мозъкът му работеше с кристална яснота. Заповяда си да не изпада в паника, макар да съзнаваше, че това е един от най-опасните капани, в който е попадал.

И миг по-късно видя решението.

В действителност ключ към него му даде викът на Лили.

Според скицата правилният изход бе онзи, който се намира точно срещу вратата, в която бе тя.

Уест осъзна, че има късмета да се възползва от присъствието на Лили. Типичните крадци на гробници едва ли щяха да оставят някой на стълбището, по което се слизаше тук — те щяха да влязат в клетката заедно, подмамени от рубините в очите на крилатия лъв, щяха да задействат капана, щяха да изпаднат в паника и щяха да загинат.

— Не ме отписвай, фъстък! — извика той. — С мен още не е свършено!

Закрачи като въдичар в река, мина с мъка покрай лъвската статуя и се насочи в посока, обратна на тази, където бе Лили. Когато стигна там, пясъкът във въртящата се клетка беше стигнал до гръдния му кош.

Клетката продължаваше да се върти и след малко вратата й се изравни с тази в стената.

Отвор и врата се сляха за кратко в едно.

Уест мина през образувалия се проход и се озова в тясно помещение, същото като онова, в което бе намерил смъртта си Шефер… и за миг, един ужасен миг, си помисли, че е направил страхотна, непоправима, фатална грешка.