Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Но не беше така.

Пространството, в което се намираше, не бе затворено — остър завой под прав ъгъл водеше към няколко стъпала, а те на свой ред отиваха… нагоре !

Уест се изкачи по стъпалата, далеч от смъртоносния кладенец с плаващите пясъци, и попадна в открито пространство, на ниска пътека, от другата страна на кладенеца.

Тръгна бавно по пътеката и изглежда, без да забележи, задейства някакъв механизъм, управляващ капана, защото клетката внезапно се завъртя в първоначалната си позиция, а кладенецът се изпразни от пясъка.

На отсрещната страна на кладенеца стоеше Отмъстителя.

— Последвайте ме! — извика му Уест. — Малко е притеснително, но намерих правилната врата. Просто елате при мен.

Останалите от групата минаха без усложнения. Направиха го на два пъти и всеки път кладенецът се пълнеше с пясък, но след като знаеха откъде да излязат, всички преминаха през изпитанието, преди пясъкът да бе стигнал дори до коленете им.

Лили скочи в прегръдките му, вкопчи се в него и прошепна:

— Не ме изоставяй!

Той я притисна до гърдите си.

— Каквото и да ни чака, фъстък, никога няма да те изоставя!

Продължиха по пътеката от другата страна на белведера и стигнаха без неприятни изненади при зикурата, който се намираше в самия център на суперпещерата.

Изкачиха се по него бързо.

Много бързо — оказа се, че на парадното стълбище на стъпаловидната пирамида няма нито една клопка.

Отначало Уест се изненада от това, но бързо се сети, че всъщност това е първото Чудо, в което влизат по време на мисията си.

Всички останали Чудеса, с които бяха имали някакъв досег до момента — Колосът, Фарът, Мавзолеят, Статуята и Храмът — бяха преместени от първоначалните си места. И всички бяха охранявани от системи от капани, създадени специално за целта след унищожаването на оригиналните постройки.

Не и Градините обаче.

Те единствени бяха останали в първоначалното си състояние. А следователно и частта, скрита в тях, бе останала на първоначалното си място.

Сега обаче — докато изкачваше зикурата — Уест осъзна, че Имхотеп III демонстрира уважение към Чудото, което защитаваше: да, бе го обградил с коварни клопки и капани, но в знак на почит към оригиналния му архитект не бе монтирал никакви капани на самото Чудо.

Двамата израелци, оставени в ариергарда, продължаваха да стрелят, и изглежда, удържаха напредването на американските сили.

Уест и групата му стигнаха до върха на зикурата и се озоваха на два метра под острия връх на увисналия точно над тях сталактит.

Човешкият мозък просто отказваше да приеме, че може да се намира под този уникален природен феномен. Сталактитът беше прекалено грамаден, невъобразимо грамаден, за да бъде приет просто така. Усещането бе като да стоиш под океански лайнер, окачен за кърмата и с нос, опиращ в твоя нос.

Точно над тях, във върха на сталактита, се виждаше кръгла шахта, отиваща право нагоре, в сърцето на масива.

Нещо не по-малко удивително имаше и под краката им.

Върхът на зикурата бе плосък и квадратен — пет на пет метра — но почти цялата му площ бе заета от квадратна дупка, която чезнеше надолу в мрак.

В шахтата можеше да се слезе с помощта на изкопаните в стената места за захващане. Сигурно неслучайно квадратната шахта бе идеално напасната с кръглата в сталактита.

Заид се наведе и разчете надписа по ръба на квадратната шахта.

— Това е входът на жреците — каза на Уест.

И двамата погледнаха към Отмъстителя.

Израелският командир, изглежда, не бе чувал този термин — или не съзнаваше важността му — защото не реагира. Без да се наговарят, Заид и Уест почувстваха, че е излишно да го осведомяват.

Уест, Мечо Пух и Стреч разтовариха от раниците си пещерняшкото оборудване и се заловиха да сглобяват подобна на триножник стълба.

Само след няколко минути вече разполагаха със стълба във формата на буквата „А“, разкрачена над отвора на квадратната шахта и стигаща до този на шахтата в сталактита.

— Действай — нареди Отмъстителя и бутна Уест към стълбата.

Уест се качи по нея и изчезна в чудовищно грамадния сталактит.

В тясната вертикална шахта имаше вдлъбнатини за хващане с ръце, благодарение на които качването не представляваше проблем.

Но не бе за страдащи от клаустрофобия. Уест се чувстваше като в ръкавица, а на всичко отгоре по стените се стичаше процеждаща се отгоре влага.

Насочван от лампата в пожарникарската си каска, Уест внимателно избираше къде да се хване. Озова се в равен хоризонтален тунел с височина човешки ръст, който извеждаше на околната повърхност на сталактита.