Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Мина през него и стъпи на пътеката, която водеше през Градините.

Сега можеше да огледа кубичната пещера под себе си. Гледката бе такава, че ти секваше дъхът. Зикуратът бе далеч под него — стъпаловидната пирамида изглеждаше доста странно, гледана отгоре — наоколо се простираше езерото с плаващите пясъци и се виждаше белведерът с радиално тръгващите във всички посоки лъчи на пътеките.

Уест с любопитство констатира, че Кладенецът на крилатия лъв има двойник от другата страна на зикурата — със симетрична система от полупотопени пътеки.

Сега си спомни думите на Имхотеп III за „огледалния образ“ на конструкцията, „където входът и изходът са еднакви“.

„Ако е така, следователно в другата посока има изход“, реши той. А когато се позамисли, осъзна, че Отмъстителя и израелската група знаят за този изход. „Вероятно точно по този път са се надявали да се измъкнат, без да бъдат заловени от американците.“

Което на свой ред означаваше, че Отмъстителя не е толкова невеж по отношение на особеностите на това място…

— Хайде, капитане — каза Отмъстителя и се изправи до Уест. Един по един от шахтата излязоха и останалите членове на групата. — Още не сме свършили.

Уест отново поведе по спираловидната пътека, обикаляща сталактита.

Всичко около тях бе мокро, а растителността бе като тропическа гора: растенията и мъховете се нуждаят повече от влага, отколкото от слънчева светлина.

От време на време придвижването им ставаше трудно, тъй като някои храсти бяха избуяли толкова, че минаваха през пътеката и провисваха надолу.

Макар сърцето му да се късаше, Уест си пробиваше път с мачете през плетеницата от клони и листа.

Така, малко по малко, се качваха все по-нагоре.

Езерото с плаващите пясъци и зикуратът оставаха все по-надолу. Сега от езерото ги деляха по вертикала поне 120 метра и височината изглеждаше замайваща.

В един момент стигнаха до място в пътеката, където погледът им попадна на нещо, което разнообрази монотонната зеленина около тях — няколко изумително красиви храсти с рози. Бели рози.

— Но как е възможно да се оцелели рози тук, без слънце? — смая се Мечо Пух.

Уест си задаваше същия въпрос, но след това видя отговора: в скалния таван на пещерата имаше пробити тесни отвори. Бяха по няколко сантиметра в диаметър, но през тях проникваше светлина — естествена светлина. Изглежда, тези отвори излизаха на повърхността на планината.

Уест забеляза, че розите са на място, което, изглежда, поне за кратко се осветява денем — напълно достатъчно, за да бъдат живи и да се възпроизвеждат.

— Персийската бяла пустинна роза — прошепна той. — Смятана за изчезнала. До този момент.

— Хайде — сръчка го Отмъстителя, безразличен към това откритие. — Обещавам да хвърля няколко от тях на гроба ти.

И продължиха напред и нагоре.

На няколко места пътеката влизаше в самия сталактит и минаваше като тунел през варовиковата му твърд. В тези случаи тунелът по правило пресичаше вертикалната шахта, по която бяха влезли. Шахтата, изглежда, минаваше през целия сталактит, но те лесно преодоляваха местата на пресичане, като прескачаха дупките в пода на тунела.

Накрая стигнаха до мястото, където сталактитът излизаше от тавана на суперпещерата.

Тук от сталактита започваше прогнил висящ дървен мост и минаваше под целия таван.

Древното съоръжение лежеше в няколко фиксирани в тавана U-образни крепежни съоръжения и бе дълго поне петдесет метра. Свършваше близо до голяма дупка в тавана.

Там се виждаха ръкохватки, които позволяваха придвижване с висене и продължаваха нагоре в отвора. Висенето означаваше прихващане над плаващите пясъци на 150 метра под тях.

— Дотук сме. — Уест си пое дъх. — Това е краят на пътя.

— Ами стигни до него — каза Отмъстителя. — Можеш дори да вземеш и арабина… но аз ще задържа момичето, за да не ти хрумне нещо тъпо.

Уест и Мечо Пух тръгнаха със свити сърца по висящия мост под тавана на пещерата.

Дъските скърцаха под краката им. Прах и прогнили парчета дърво падаха и дълго се превъртаха във въздуха, преди да стигнат едва различимото дъно. На два пъти мостът се залюля опасно и имаха чувството, че всеки момент ще се разпадне.

Но в крайна сметка стигнаха до края на моста.

— Аз тръгвам напред — каза Уест и оценяващо огледа ръкохватките. — Ще взема въже за връщане. Ако частта е някъде там горе, ще ни трябва въже, за да можем да я пренесем, нали?