Матю Райли - Седемте смъртоносни чудеса

Освен преплетените пътеки Уест видя и обезпокоително много дупки: през тях, освен вода сигурно изскачаше нещо още по-смъртоносно.

Капани.

Заид бе смаян и не го криеше.

— Имхотеп III. Истински, макар и зловещ гений. Изключително рядко срещана, вярно, типична за него система от капани. Много начини за минаване по път, осеян с капани, и само един безопасен маршрут.

— Но как да разберем кой е той? — обади се Стреч. — Пътеките са толкова преплетени, че…

Застанала до Уест, Лили напрегнато разглеждаше системата от пътеки по стената зад водопада.

И докато я гледаше… нещо прещрака в съзнанието й.

— Виждала съм го това… — промълви тя.

После, без да пита, бързо бръкна в раницата на Уест и извади една разпечатка.

Надписът й беше: „Вход през водопада — рефортификация от Имхотеп III по времето на Птолемей Сотер“.

— Хм… я дай да видим — каза Стреч.

Линиите на чертежа точно съответстваха на разпределението пред очите им.

— И все пак кой е безопасният маршрут? — тревожно попита Мечо Пух.

— Това вече не знам — обезсърчено призна Лили.

— Почакай малко — обади се Уест. — А може би знаем…

Зарови из раницата си и след малко удовлетворено въздъхна:

— Намерих го! — И извади очевидно често използван кожен бележник — дневника на нацисткия археолог Хеслер. — Хеслер е знаел безопасния път — каза Уест и бързо запрелиства страниците: търсеше онова, което смътно си спомняше, че е виждал. — Ето! — И им поднесе дневника, разтворен на страница, която всички вече бяха виждали.

Надписът беше „Безопасни маршрути“.

Уест се усмихна.

Вдигна схемата на дясната страница до рисунката на преплитащите се каменни пътеки и всички ясно видяха за какво става дума: маршрутът на страницата в дневника съвпадаше с една от извитите пътеки на схемата на водопада.

— Знаеш ли, капитан Уест — каза Заид, — ти си бил много по-умен, отколкото те смятах. Ще трябва да те държа под око.

— Благодаря — сухо отговори Уест.

И погледна крадешком назад. В далечината, по цялата широчина на хоризонта, се бе вдигнал голям пясъчен облак — задаваше се пясъчна буря… или може би нещо друго…

Например два военни конвоя.

— Хайде — неспокойно каза той. — Нямаме време.

Започнаха да се катерят по скалата; следваха безопасния път, без да обръщат внимание на рева на сриващата се зад гърбовете им водна стена. През полупрозрачната й завеса пробиваше разсеяна слънчева светлина и осветяваше издълбаните в скалата пътеки достатъчно, за да виждат къде да стъпват.

Уест се катереше пръв, Хор беше в торбичката на гърдите му.

Пътят се извиваше, сменяше посоката си рязко, но общо взето ги водеше все нагоре. Каналът в скалата бе толкова тесен, че можеха да се катерят само в колона по един. На всичко отгоре бе покрит с прорасъл плъзгав мъх, така че трябваше много да внимават, което ти забавяше допълнително. Истината бе, че без картата на безопасния маршрут никога не биха могли да намерят начин да се качат догоре, като избягват капаните.

В близост до двата скални перваза пътеката се забиваше в твърдта на канарата като тунел и излизаше на перваз, позволяващ достъп до следващото ниво.

След двайсетина минути предпазливо катерене стигнаха до върха на най-горната каскада. Там, точно под ръба на най-високия перваз и веднага след откъсването на бързотечащата вода от каменното корито над главите им, пътеката свършваше…

… точно пред входа на трети нисък тунел, който се забиваше в скалата и се губеше в мрак.

Входът на този тунел обаче бе по-различен от тези на двата по-долу.

Освен че бе обрасъл в зеленикав мъх, входът на тунела бе украсен.

Рамката около входа бе покрита с йероглифи — изящно издълбани в камъка — а самият вход не бе просто дупка, а имаше квадратно сечение. Гладките стени запазваха тази геометрия, но малко след самия вход всичко вътре се криеше в тъмнина.

На хоризонталния трегер над входа, под стичащата се вода и мъха, внимателното око можеше да различи частично скрита позната картина:

Уест се усмихна на издълбания в камъка образ и каза:

— Е, попаднали сме където трябва.

Докато Уест и другите разглеждаха входа на тунела, Мечо Пух реши да изследва късия хоризонтален участък от пътеката, извеждащ до самия ръб на водопада.

Наведе се предпазливо и погледна надолу покрай политащата в пропастта водна струя, след което погледна напред.

И онова, което видя, го накара удивено да се ококори.

Двата американски конвоя се бяха събрали в един мегаконвой и решително се носеха към водопада през равнината — вдигаха след себе си огромен пясъчен облак. Хеликоптерите следваха дългата автоколона, предвождани от черен „Блек Хоук“.